Известно е, че съществуват немалко хора, особено млади, които не могат да понасят атмосферата на разкош и егоизъм, която цари в богатите им семейства. За изненада на възрастните, които мислят, че децата им „получават всичко, което пожелаят“, младите въстават срещу бездушието и изолираността, на които ги обрича подобно съществуване. На практика те не получават всичко, което желаят, защото желаят именно онова, което не получават.
Примери за такива „гневни“ млади хора в историята има много. Синовете и дъщерите на римски патриции са измежду първите последователи на християнството — религията на бедността и любовта. Друг ярък пример — Буда, който като принц, познал всякакви удоволствия и лукс, осъзнава, че притежанието и насладите в крайна сметка причиняват мъка u страдание. Примери има и в по-новата история — синовете и дъщерите на руските дворяни, т.нар. народници (втората половина на XIX в.), които, не можейки повече да понасят безделието и заобикалящите ги неправди, напускат семействата си и отиват сред народа, заживяват заедно с бедняците и полагат основите на революционните борби в Русия.
Свидетели сме на подобно отношение и от страна на синовете и дъщерите на милионери в Съединените щати и Германия, които намират, че животът в богатите им домове е досаден и безсмислен. Нещо повече, те не могат да се примирят с коравосърдечието на света към бедните и с призивите за ядрена война, целящи да удовлетворят нечии егоистични стремежи. Тези млади хора напускат средата, в която са живели досега, и се опитват да променят нещата, но нерядко остават разочаровани, защото много често хуманните им опити са обречени на неуспех. Мнозина от тези младежи в началото са били идеалисти и мечтатели, тъй като им липсват традиция, зрелост, опит и политическа прозорливост, скоро се отчайващ нарцистично надценяват способностите си и се опитват да постигнат невъзможното със сила. Създават т.нар. революционни групи и се надяват да спасят света по пътя на терора и разрушението, без да съзнават, че само засилват общата тенденция към насилие и безчовечност. Изгубили способността да обичат, те я заместват с желанието да жертват живота си. (Саможертвата е изход, до който често прибягват индивиди, които пламенно желаят да обичат, но са изгубили тази способност Жертвайки живота си, те смятат, че изживяват любов във висша степен.) Този вид саможертва е много по-различен от саможертвата на Великомъчениците, които обичат живота и приемат смъртта единствено когато са принудени да изменят на себе си. Днешните млади хора, склонни да пожертват себе си, са едновременно обвиняеми и обвинители, защото техният пример свидетелства за това как при нашата социална система някои от най-добрите й представители толкова се отчуждават и обезсърчават, че единственият изход от отчаянието се явяват унищожението и фанатизмът.
Стремежът за единение със себеподобните произтича от специфичните условия на съществуване и е един от най-мощните мотиватори на човешкото поведение. Съчетанието на минимална инстинктивна обусловеност и максимално развитие на интелекта е лишило хората от изконното им единство с природата. За да не се чувстваме изолирани — което всъщност би ни довело до лудост — имаме нужда от възстановяване на единството със себеподобните и с природата. Тази човешка потребност от единение се проявява по различни начини: в симбиотичната привързаност към майка, идол, племе, народ, класа, религия, общност, професионална организация. Често, разбира се, тези връзки се наслагват и придобиват екстатична форма, например сред членовете на религиозни секти, терористични групировки или в проявите на национална истерия в случай на война. Избухването на Първата световна война е послужило като повод за възникването на една от най-драстичните форми на такова екстатично „единение“. За един ден хората се отказват от твърдия си дотогава пацифизъм, антимилитаризъм и социализъм. Дори учените забравят присъщата им обективност, критична мисъл и безпристрастност и се присъединяват към величавото болшинство — наречено Ние.
Стремежът за единение с другите се проявява както в най-примитивния тип поведение, т.е. в актовете на садизъм и унищожение, така и в най-висшия — солидарността в отстояването на някакъв идеал или убеждения. Този стремеж е и главната причина за необходимостта от приспособяване. Страхът хората да не се окажат отритнати е по-силен дори и от страха от смъртта. Типът единство и солидарност, което едно общество поражда и може да поддържа в специфичните условия на социално-икономическата си структура, играе решаваща роля.