Най-общо главните елементи В отношенията между хора с притежателна ориентация са съперничеството, антагонизмът и страхът Антагонистичният елемент се корени в самата природа на подобни отношения. Ако притежанието е основа на усещането ми за самоличност, защото „Аз съм онова, което имам“, желанието да притежавам неминуемо предизвиква стремеж да придобивам все повече и повече. С други думи, алчността е естествен резултат от притежателната ориентация. Алчност може да има както у скъперника, така и у печалбаря, както у донжуана, така и у нимфоманката. За каквото и да са алчни, алчните никога не се „насищат“. За разлика от физиологичните нужди като глада например, които поради физиологията на тялото имат определени точки на насищане, духовната алчност — а всяка алчност е духовна, дори да се задоволява чрез тялото — няма предел на насищане, тъй като утоляването й не запълва вътрешната празнота, отегчението, самотата и депресията, които човек се стреми да преодолее чрез нея. Нещо повече, тъй като онова, което човек има, може да му бъде отнето по един или друг начин, той се стреми да има повече, за да се подсигури срещу евентуална опасност А щом всички искат да имат повече, то всеки се страхува от агресивните намерения на своя съсед да не му отнеме онова, което притежава. За да предотврати подобни попълзновения срещу своята собственост, човек е склонен да демонстрира повече сила и на свой ред става агресивен. Освен това, колкото и голямо да е производството, никога не ще успее да задоволи постоянно растящите желания и това задължително поражда съперничество и вражда между индивидите, които се борят да получат повече блага. Борбата ще продължи дори да се постигне състояние на материално изобилие и задоволеност, защото онези, които имат по-малко физическо здраве, чар, дарби и таланти, горчиво ще завиждат на хората, които притежават повече.
Притежателната ориентация и произтичащата от нея алчност неизбежно пораждат междуличностен антагонизъм и борби не само между отделните индивиди, но и между отделните държави. Дотогава, докато са населени от хора, чийто главен мотив е притежанието и алчността, войните между държавите са неизбежни. Една нация непременно пожелава онова, което друга притежава, и се стреми да го получи чрез война, икономически натиск или заплахи. Обикновено се използва целият наличен арсенал от средства срещу по-слабите държави. Образуват се съюзи, които са по-мощни от държавата, която ще бъде нападната. Дори шансът да спечели да е малък, често една държава ще води война не защото бедства икономически, а защото стремежът да има повече и да побеждава е дълбоко вкоренен в социалния характер.
Войните, естествено, се редуват с периоди на мир. Трябва да се прави разлика обаче между трайния мир и мира, който е преходно явление — период на натрупване на военна мощ, преустройване на индустрията и армията, с други думи, между мира като постоянно състояние на хармония и мира като временно примирие. Макар през XIX и XX в. да са известни периоди на временно затишие, за тези две столетия е характерно хроничното състояние на война между великите сили, действащи на историческата сцена. Мирът в смисъл на трайни хармонични отношения между народите е възможен само при условие, че притежателната структура отстъпи място на битийната. Самата мисъл за мир на фона на нестихващата борба за печалби е илюзия, при това опасна, защото пречи на хората да осъзнаят следната алтернатива: или радикална промяна на човешкия характер, или нескончаема война. Тази алтернатива е прастара — още от времето, когато водачите са избирали пътя на войната, а хората безропотно са ги следвали. При днешното невероятно увеличаване на разрушителната мощ на новите видове оръжия алтернативата вече не е война, а взаимно унищожение.
Това, което важи за войните между държавите, важи и за класовата борба. Борбата между класите, главно между експлоататорите и експлоатираните, винаги е съществувала в обществата, изградени на принципа на алчността. Класова борба не е имало там, където не е имало нужда или възможност за експлоатация. Класи обаче има по необходимост във всички общества, дори и в най-богатите, в които преобладава притежателният модус. Както вече отбелязах с оглед на непрестанно нарастващите желания, и най-развитото производство не може да удовлетвори стремежа на всеки да има повече от своя съсед. Неизбежно по-силните, по-умните или по-облагодетелстваните ще се опитат да си извоюват по-благоприятна позиция и да вземат надмощие над по-слабите по пътя на насилието или по пътя на внушението. Потиснатите класи на свой ред ще се опитват да отхвърлят господството. Класовата борба може да се води с по-цивилизовани средства, но няма да изчезне, докато алчността владее човешкото сърце. Мисълта за безкласово общество в един т.нар. социалистически свят, обладан от духа на алчността, е толкова илюзорна — и опасна, — колкото идеята за вечен мир между държави, неотърсили се от алчността.