Радостта играе най-важна роля и в учението на Майстер Екхарт Ето един от най-прекрасните поетични изкази на идеята за съзидателната сила на смеха и радостта: „Когато Бог се смее на душата и душата му отвръща със смях, се ражда Светата троица. Казано хиперболично, когато Отецът се смее на сина и синът му отвръща със смях, смехът поражда удоволствие, удоволствието поражда радост, радостта поражда любов, а любовта поражда образите [на Светата троица], един от които е на Светия дух“ (Блакни, с. 245).
Спиноза отрежда централно място на радостта в антропологическата си етическа система. „Радостта — казва той — е преходът на човека от по-малко към по-голямо съвършенство. Тъгата е преходът на човека от по-голямо към по-малко съвършенство“ („Етика“, 3, деф. 2, 3).
Твърденията на Спиноза могат да бъдат напълно разбрани само в контекста на цялата му философска система. За да не деградираме, трябва да се стремим да се доближим до „модела на човешката природа“, с други думи, трябва да бъдем оптимално свободни, рационални и активни. Трябва да станем такива, каквито можем да бъдем. Така трябва да се разбира доброто, което е потенциално заложено в човешката природа. Спиноза разбира „доброто“ като „всичко, чрез което сме сигурни, че можем все повече и повече да се доближим до модела на човешката природа, който стои пред нас“. Той възприема „злото“ като „всичко, за което сме сигурни, че ни пречи да достигнем този модел“ („Етика“, 4, Предговор). Радостта е добро, скръбта (tristitia, по-сполучливо превеждана като „печал“, „униние“) — зло. Радостта е добродетел, тъгата — грях.
Следователно радостта е онова чувство, което изживяваме, преследвайки целта да останем верни на себе си.
Грях и прошка
В класическата еврейска и християнска теологическа мисъл грехът по същество се отъждествява с неподчинението пред Божията воля. Това е очевидно от общоразпространената представа за първородния грях, изразяващ се в неподчинението на Адам. В еврейските писания този акт не се тълкува като „първороден“ грях, който всички потомци на Адам наследяват — както е в християнските писания, — а само като първия грях, който не е задължително да наследят потомците на Адам.
Общият елемент все пак се съдържа в схващането, че неподчинението на Божите заповеди е грях, независимо какви са те. Това не е изненадващо, като вземем предвид, че в тази част от Библията Бог е представен като строг авторитет по образ и подобие на източен Цар на Царете. Не е изненадващо и като се има предвид, че почти от самото си начало църквата се е приспособила към съществуващия обществен ред, който, за да функционира някога при феодализма и сега при капитализма, изисква от паството стриктно спазване на установените закони, независимо дали служат на истинските интереси на хората, или не. Деспотични или либерални, законите трябва да се спазват и народът трябва да се научи да се бои от властта, и то не само в лицето на „пазителите на закона“, защото носят оръжие. Такъв страх не е достатъчна гаранция за нормалното функциониране на държавата. Гражданинът трябва да интернализира този страх u да окачестви неподчинението, от гледна точка на нравствеността и религията, като грях.
Хората спазват законите не само защото се страхуват, но и защото неподчинението поражда у тях чувство на вина. Те могат да се избавят от това чувство, като получат опрощение, което единствено властта може да им даде. Условията за това опрощение са следните: грешникът се разкайва, бива наказан и приемайки наказанието, отново се подчинява на закона. Установената последователност: грях (неподчинение) → чувство на вина → отново смирение (наказание) → опрощение — е омагьосан кръг, тъй като всяко неподчинение води до по-голямо подчинение. Малцина са онези, които не приемат такъв смирен образ. За пример им служи Прометей. Той нито се подчинява, нито се чувства виновен, въпреки жестокото наказание, което му налага Зевс. Прометей знае, че като открадва огъня от боговете, за да го даде на хората, извършва акт на състрадание; той проявява непокорство пред боговете, но не извършва грях. Делото на Прометей, подобно на мнозина други мъченици за благото на човечеството, излиза извън рамките на традицията да се отъждествява неподчинението с грях.