Обществото обаче не се състои само от герои. Докато трапезата се нарежда само за малцинството, а мнозинството трябва да обслужва малцинството и да се задоволява с остатъците от господарската трапеза, е задължително да му се втълпява, че неподчинението е грях. Внушава го и държавата, и църквата. Двете институции действат заедно, за да запазят първенството си в йерархията. Държавата се нуждае от религията, за да има идеология, която слива неподчинението с греха, а църквата има нужда от вярващи, които държавата е дресирала да се подчиняват и едната, и другата използва институцията на семейството, чиято функция е да приучва детето към подчинение от първия миг, в който то прояви воля (в придобиването на хигиенни навици като начало). Волята на детето трябва да бъде прекършена, за да бъде подготвено да се изявява по-късно като примерен гражданин.
В конвенционалния теологически и светски смисъл грехът е концепция, която се вписва в рамките на авторитарната структура, а тази структура е присъща именно на притежателния модус. Духовният ни център не се намира в нас самите, а във властта, на която се подчиняваме. Не постигаме благополучие чрез творческа активност, а чрез пасивно послушание и последващото одобрение от страна на представителите на властта. Имаме водач (светски или духовен — крал, кралица или Бог), в когото вярваме; имаме сигурност., дотогава, докато сме — никой. Това, че подчинението може да не е непременно съзнателно, че може да се колебае, че духовната и социалната структура може да не са изцяло авторитарни, не бива да ни прави слепи за факта, че живеем в притежателния модус до такава степен, в каквато интернализираме авторитарната структура на обществото.
Както точно отбелязва Алфонс Ауер, идеята на Тома Аквински за авторитета, неподчинението и греха е хуманистична: т.е. грехът не е в неподчинението пред ирационална власт, а в нарушаването на човешкото благополучие43. Затова Аквински заявява: „Ние не можем да оскърбим Бог, освен когато действаме срещу собственото си благо.“ За да разберем правилно позицията на Тома Аквински, трябва да имаме предвид, че за него човешкото благо (bonum humanum) не се определя нито от произволни, чисто субективни желания, нито от инстинктивни желания („природни“, „естествени“ ако заимстваме термина от стоиците), нито пък от случайното благоволение свише. Благото се определя от рационалното разбиране на човешката природа и на нормите, произтичащи от нея, които допринасят за оптималното ни развитие и благополучие. (Трябва да се подчертае, че като смирен син на църквата и крепител на съществуващия обществен ред срещу сектите Тома Аквински не е могъл да бъде истински представител на неавторитарната етика; фактът, че употребява думата „неподчинение“ за двата типа непослушание, показва, че се мъчи да прикрие вътрешната противоречивост на позицията си.)
Грехът като неподчинение е част от авторитарната структура, т.е. от притежателния модус, докато значението му е съвсем различно в неавторитарната структура, която се основава на битийния модус. Това друго значение се съдържа и в библейската притча за Грехопадението и може лесно да се разбере при по-различното й тълкуване. Бог пуснал човека в Едемската градина и го предупредил да не вкусва нито от плодовете на Дървото на живота, нито на Дървото на познанието на доброто и злото. Като видял, че „не е добро за човека да бъде сам“, Бог създал жената. Мъжът и жената трябвало да бъдат една плът. И двамата били голи „и не се срамували“. Това твърдение обикновено се интерпретира, като се изхожда от традиционните възгледи за сексуалните нрави, според които мъжът и жената трябва да се срамуват, ако гениталиите им са открити. Текстът в Библията обаче едва ли иска да каже само това. В твърдението се открива и по-дълбок смисъл, според който, макар че мъжът и жената се виждат в цялата си голота, те не изпитват срам — а и не могат да го сторят, — защото не се възприемат като различни, отделни индивиди, а като „една плът“.
Това изначално за човешкия род положение коренно се променя след Грехопадението, когато мъжът и жената стават истински хора, т.е. надарени с разум, способни да познаят доброто и злото, взаимно възприемащи се като отделни същества, съзнаващи, че е нарушено първородното им единство и че са станали чужди. Те са сродни души и въпреки това се чувстват разделени, отдалечени. Най-големият срам е да се изправят „голи“ един срещу друг и да усетят взаимното отчуждение, невероятната пропаст, която ги разделя. „Направиха си препаски“,опитвайки се да избягнат цялата пълнота на човешките отношения, като скрият голотата си, в която са се видели вече. Срамът, както и вината обаче не могат да се скрият зад смокинов лист Те не се сближават и в любовта. Дори да са се пожелали плътски, физическата близост не заличава отчуждението между тях. Отсъствието на обич помежду им проличава в отношението им един към друг: Ева дори не се опитва да зашити Адам, а Адам избягва наказанието, като обвинява за всичко Ева. Какъв е грехът, извършен от тях? Че се изправят един срещу друг като разделени, изолирани, егоистични човешки същества, които не могат да преодолеят разединението си дори чрез акта на любовния съюз. Този грях е заложен в самото човешко съществуване. Като се има предвид, че сме лишени от изначалната хармония с природата — така характерна за животните, чийто живот се ръководи от вродени инстинкти, — макар и надарени с разум и самосъзнание, ние се чувстваме изолирани от всяко друго човешко същество. В католическата теология това състояние на съществуване в пълно разединение и отчуждение, непреодолимо и чрез любовта, се нарича „Ад“. За нас то е непоносимо. Трябва да преодолеем мъчението на пълната изолираност по някакъв начин: като се подчиняваме или като властваме, или като се опитваме да заглушим гласа на разума и съзнанието. Тези начини имат обаче ефект само за момента и затварят пътя към истинското решение на проблема. Има само един начин да се спасим от този ад — като се освободим от затвора на своята егоцентричност и постигнем единение със света. Ако основният грях е егоцентричното разединение, в любовния акт грехът би трябвало да се изкупва. Самата дума за „изкупление“ (atonement) изразява тази идея, защото етимологично произхожда от средноанглийската дума „atonement“, която означава „единение, сливане, обединение“. Тъй като грехът на разединението не е акт на неподчинение, той не трябва да се опрощава, а да се лекува. В случая може да помогне единствено любовта, а не прилагането на наказание.
43
Непубликуваната още книга на проф. Ауер за автономността на етиката у Тома Аквински, която благодарение на автора можах да прочета в ръкопис, спомага за разбиране етическата система на Тома Аквински. Много полезна е също и статията му, озаглавена „Грехът обида за Бога ли е?“ — Is sin an insult to Godl — (Виж библиографията в края на книгата).