В частен разговор Райнер Функ сподели с мен, че идеята за греха като разединение се споделя и от някои от отците на Църквата, които подкрепят неавторитарното схващане на Иисус за греха и предлагат примери (заимствани от Анри дьо Любак). Според Ориген: „Където властва грехът, там е разделението, но където властва добродетелността, там са единството и единението.“ А според Максим Изповедник, в резултат на греха на Адам, човешкият род, „който би трябвало да е едно хармонично цяло, а не съпътстван от конфликти за моето и твоето, се е превърнал в прашен облак от индивиди“. Сходни мисли за разрушаване на изначалното единство могат да се открият и в трудовете на Св. Августин, и както проф. Ауер припомня, в учението на Тома Аквински. Дьо Любак обобщава: „Като дейност за «възстановяване» (Wederherstellung), фактът на спасението изглежда необходим за възвръщане на изгубеното единство, за възстановяване на свръхестественото единение с Бога и същевременно за обединението между хората“ (Преводът мой; виж също „Идеята за греха и разкаянието“ в „Ще бъдете като богове“ — You Shall Be as Gods, където подробно анализирам проблема за греха).
И така в заключение можем да кажем, че при притежателния модус, респективно при авторитарната структура, грехът е неподчинение и единственият път да се избавиш от него е разкаянието → наказанието → подновеното подчинение. При битийния модус, т.е. при неавторитарната структура, грехът е колебаещо се отчуждение, което се превъзмогва чрез пълно разкрепостяване на разума, любов и изкупление чрез единение.
В крайна сметка притчата за Грехопадението наистина може да се тълкува двояко, защото самата библейска история е смес от авторитарни и способстващи освобождението на човека елементи. Сами по себе си обаче двете понятия за грях — неподчинението и отчуждението — са диаметрално противоположни.
Изглежда, че историята за Вавилонската кула, разказана в Стария завет, съдържа същата идея. Човешкият род е достигнал състояние на единство, символизирано от факта, че цялото човечество говори на един език. Поради стремежа си да властват и страстното си желание да притежават величествената кула, хората разрушават своето единство и се разединяват Историята за Вавилонската кула в известен смисъл е второто Грехопадение, грехът на древното човечество. Разказът се усложнява и от страха на Бога заради единството на хората и произтичащата от него мощ. „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят; нека слезем и смесим тъй езиците им, че един да не разбира езика на другия“ (Битие 11:6-7). Разбира се, същият момент съществува и в притчата за Грехопадението. Там Бог се бои от силата, която мъжът и жената ще придобият, ако вкусят от плодовете на Дървото на живота и на Дървото на познанието.