Страхът от смъртта — утвърждаване на живота
Както заявихме по-горе, страхът, че човек може да изгуби своята собственост, е неизбежно следствие на чувството за сигурност, основано върху онова, което той притежава. Искам малко да доразвия тази мисъл.
Ако не се обвързваме със собственост, няма да се боим, че ще я изгубим. Но какво да кажем за страха да не изгубим самия живот — за страха от смъртта? Само по-старите и болни хора ли изпитват този страх, или всеки се страхува да не умре? Дали през целия ни живот не ни преследва болезнената мисъл, че ни е съдено да умрем един ден? Става ли страхът от смъртта по-силен и по-съзнателен, колкото повече се приближаваме към предела на живота поради старост или болест?
Нуждаем се от широкообхватни систематични изследвания, в които психоаналитици да проучат явлението от детството до старостта, като Вземат предвид и подсъзнателните, и съзнателните прояви на страха от смъртта. Тези изследвания не бива да включват само отделни случаи, а големи групи, като се използват методите на социалната психоанализа. Тъй като такива изследвания засега няма, налага се да извличаме предварителни заключения от голям брой разпръснати данни.
Най-значимият факт може би е вечният порив към безсмъртие, който откриваме още в многобройните ритуали и вярвания, целящи да съхранят тленната човешка плът От друга страна, съвременното, специфично американско отричане на смъртта чрез „разкрасяване“ на тялото също говори за потискане на страха от смъртта чрез замаскирването й.
Има само един истински начин да се преодолее страхът от смъртта — проповядван от Буда, от Иисус, от стоиците, от Майстер Екхарт — и той е: да не се вкопчваме в живота, да не се отнасяме към живота като към собственост. Страхът от смъртта не е точно това, което изглежда: страх, че в един миг ще престанем да живеем. Смъртта не бива да ни интересува, е казал Епикур, „тъй като докато ни има, смъртта още я няма; а когато смъртта е тук, нас вече ни няма“ (Диоген Лаерций). Може би се боим от страданията и болките, които в някои случай предхождат смъртта, но този страх е различен от страха. от смъртта. Страхът от смъртта може да изглежда ирационален, но не и когато животът се възприема като притежание. Страхът, следователно, не е породен от това, че ще умра, а че ще изгубя онова, което имам: страхът, че ще изгубя тялото си, Аз-а си, вещите си и своята идентичност; страхът, че „ще изгубя себе си“, изправяйки се пред бездната — наречена небитие.
Ние трябва да се страхуваме от смъртта дотолкова, доколкото определящ за нашето съществуване е притежателният модус. Никакво логично обяснение не е в състояние да ни избави от този страх. Той не може да отслабне дори и в смъртния ни час, освен ако не възкресим връзката си с живота, като откликнем на любовта на другите с любов. Преодоляването на страха от смъртта не бива да започва с подготовка за смъртта, а с усилия за елиминиране на притежателното и утвърждаване на битийното начало в нашия живот. По думите на Спиноза мъдрите хора мислят за живота, не за смъртта.
Съветите как да умреш всъщност са същите, както съветите как да живееш. Колкото повече се освобождаваме от алчността да притежаваме във всичките й форми, и главно от егоцентричността си, толкова повече отслабва и страхът от смъртта, тъй като няма какво да губим.44
Тук и сега — минало и бъдеще
Битието съществува само тук и сега (hic et nunc). Притежанието съществува само във времето: минало, сегашно и бъдеще.
При притежателния модус сме привързани към онова, което сме натрупали в миналото: пари, земя, слава, обществено положение, знания, деца, спомени. Ние мислим за миналото и чувстваме, като си припомняме минали чувства (или онова, което смятаме за чувства). (В това е същността на сантименталността.) Ние сме миналото; можем да кажем: „Аз съм онова, което бях.“
Бъдещето е предвиждането на онова, което ще стане минало. При притежателния модус то се възприема, както миналото, и често се изразява с мисъл от рода на: „Този човек има бъдеще“, което означава, че той или тя ще притежава много неща, макар сега да ги няма. Рекламата на компанията „Форд“ „В бъдещето ви очаква един Форд“ поставяше ударението върху бъдещото притежание, точно така, както при някои търговски сделки се купуват или продават „стоки за бъдеща доставка“. Основата на притежанието е една и съща, независимо дали става въпрос за миналото или за бъдещето.
44
Тук разглеждам страха от смъртта сам по себе си, без да се впускам в обсъждане на нерешимия въпрос за болката и страданието, които само мисълта за смъртта ни може да причини на онези, които ни обичат.