Основи на социалния характер
За отправна точка на тези разсъждения служи твърдението за взаимозависимостта между структурата на характера на индивида и социално-икономическата структура на обществото, в което той съществува. Сливането на индивидуалната психична сфера и социално-икономическата структура аз наричам социален характер. (Много по-рано, през 1932 г, използвах формулировката „либидна структура на обществото“ за назоваване на това явление.) Социално-икономическата структура на едно общество оформя социалния характер по такъв начин, че индивидите се чувстват длъжни да вършат онова, което се изисква от тях. В същото време социалният характер влияе върху социално-икономическата структура на обществото или като спойка, която й придава по-голяма устойчивост, или — при определени обстоятелства — като динамит, способен да я разруши.
Социален характер и социална структура
Взаимоотношението между социалния характер и социалната структура не е статично, защото никога двата елемента на отношението не са завършени като процеси. Промяната на един от факторите води до промяна и на двата. Много революционно настроени мислители изповядват убеждението, че първо е необходимо да се извърши радикална промяна на политическата и икономическата структура на обществото и едва след това неизбежно ще настъпи промяна и на човешкото съзнание. Веднъж установено, новият тип общество автоматично ще създаде новия човек. Те не съзнават, че новият елит, мотивиран от същия характер, както и старият, ще се стреми да възпроизведе условията на старото общество в новите социално-политически институции, създадени след революцията. Победата на революцията ще се превърне в нейно поражение — макар че няма да я обезсмисли като исторически етап в развитието на обществото, подготвил почвата за нова социално-икономическа структура, чието пълно развитие е било спъвано досега, френската и Руската революция са класически примери за това. Интересно е да се отбележи, че Ленин, който преди това не смятал, че качествата на характера оказват силно влияние върху революционната дейност през последната година от живота си коренно променя своето виждане, като си дава ясна сметка за отрицателните черти в характера на Сталин и го отхвърля като свой наследник в завещанието си.
Точно на противоположна позиция стоят онези мислители, според които първо трябва да се промени природата на човека — съзнанието, ценностите, характерът — и чак след това е възможно да бъде създадено истински хуманно общество. Историята на човечеството ги опровергава. Измененията в човешката психика винаги са си оставали чисто личен приоритет, ограничавали са се като действие в малки оазиси или изобщо са се оказвали илюзорни, когато, от една страна, са били проповядвани едни духовни ценности, а на практика са били налагани коренно противоположни.
Социален характер и „религиозни“ потребности
Освен да задоволява потребностите на обществото от определен тип характери и да служи на обусловените от това нужди на индивида, социалният характер има и друга, по-значима функция — да задоволява вътрешноприсъщите религиозни потребности на всяко човешко същество. За по-голяма яснота ще кажа, че тук под думата „религия“ нямам предвид система, която по необходимост се свързва с понятието Бог или с идоли, както не става въпрос и за точно определена религия, а имам предвид система от възгледи и действия, подкрепяна от група хора, която предлага на индивида ориентация и обект на преклонение. В този широк смисъл на тълкуване на думата за никоя минала или настояща, а, изглежда, и за бъдеща култура не може да се приеме, че не притежава религия.
Такова определение на „религията“ нищо не ни съобщава за нейното специфично съдържание. Хората могат да боготворят животни, дървета, идоли от злато или камък, невидим бог, благодетелен или тираничен господар; могат да се прекланят пред прадедите си, пред своя народ, пред класата или партията, пред парите или успеха. Възможно е религията да способства развитието на разрушителни сили или на любов, на господство или солидарност; да подхранва силата на разума или да го манипулира. Хората могат да се отнасят към системата като към религия, издигаща се над всичко светско, но могат и да смятат, че нямат религия, и да тълкуват привързаността си към някои подчертано светски цели — като власт, пари или успех — само като интерес към прагматичното и изгодното. Въпросът не е в това дали е религия, или не, а какви са нейната същност и функции — стимулират ли човешкото развитие и разгръщането на способностите на личността или ги парализират