Именно през тези четири столетия Европа започва да се християнизира. Църквата се опитва да наложи спазването на християнските принципи при разпореждането със собствеността, определянето на цените и подпомагането на бедните. Под влияние главно на мистицизма се появяват редица ереси и секти, чиито водачи проповядват възвръщане към Христовите принципи, включително отричане на собствеността. Мистицизмът, който достига своя връх у Майстер Екхарт, изиграва решаваща роля в това антиавторитарно хуманистично движение и не случайно сред проповедниците и последователите на тези мистични учения започват да се появяват и жени. Мнозина християнски мислители изказват идеи за световна религия или за недогматично християнство; дори идеята за Бог от Библията се поставя под съмнение. Хуманистите от Ренесанса, стоящи както на теологични, така и на антитеологични позиции, в своите утопични и философски учения продължават линията на XIII в.
По същество между Късното средновековие („Средновековния ренесанс“) и Зрелия ренесанс няма ясна разделителна линия. За да илюстрирам духа на Ренесанса в неговия апогей и Късния ренесанс, ще цитирам обобщената картина, дадена от Фридрих Б. Артц:
„По отношение на социалните въпроси великите мислители от Средновековието се придържали към мнението, че пред лицето на Бога всички са равни и че и най-нищожният човек е безкрайно ценен. В сферата на икономиката те учели, че трудът възвеличава човешкото достойнство, а не води до неговата деградация, че никой не трябва да бъде подбуждан да действа против собственото си благополучие и че справедливостта трябва да е принципът при определянето на заплащането и цените. Що се отнася до политиката, те учели, че държавата трябва да се основава на принципите на морала, че законът и правораздаването трябва да са пропити от християнски дух за справедливост и отношенията между управник и управлявани винаги трябва да почиват върху взаимни задължения. Държавата, собствеността и семейството са поверени от Бога на онези, които ги ръководят, и те трябва да служат на божествените цели. Накрая средновековният идеал включвал силната вяра, че всички нации и народи са част от една велика общност Както казва Гьоте «Над нациите е човечеството», или както пише в нощта преди екзекуцията си през 1915 г Едит Кавъл47 в полето на «Подражание на Христос» — Imitation of Christ48: «Само патриотизъм не стига».“
Ако Европа бе продължила в духа на XIII в., ако бе развивала постепенно, но неотклонно Научното познание и индивидуализма, сега можехме да Се намираме в много по-благоприятна позиция. Разумът обаче започва да се изражда в Манипулативен интелект, а индивидуализмът — в егоизъм. Краткият период на християнизация завършва и Европа се връща към своето първоначално езичество.
Но колкото и да се различават верските понятия, един е принципът, който доминира във всяко разклонение на християнството: вярата в Иисус Христос — Спасителя, жертвал живота си от любов към ближните. Той е символът на чистата любов, герой без власт, който не използва сила, който не иска да управлява, който нищо не иска да има. Той е герой на битието, герой, който се раздава на хората, споделяйки с тях всичко, което има. Тези качества някога дълбоко са импонирали на римската беднота, както и на някои от богатите, задушаващи се от собствения си егоизъм. Иисус затрогвал сърцата на хората, въпреки че от интелектуална гледна точка в най-добрия случай може да бъде определен като наивник. Тази вяра в символа на чистата любов спечелила стотици хиляди последователи, мнозина от които променили начина си на живот или самите станали мъченици.
Християнският герой е мъченикът, защото също, както и в еврейската традиция, за висш подвиг се смята да жертваш собствения си живот в името на Бога или на ближните. Мъченикът е пълна противоположност на езическия герой, олицетворен в образи от древногръцката и германската история. Целта на езическите герои е да завладяват, да побеждават, да унищожават, да грабят; смисълът на живота им е гордостта, властта, славата и ненадминатото умение да убиват (Св. Августин сравнява историята на Рим с тази на банда разбойници). Мерилото за доблест у езическия герой е способността да постигне власт и да я отстоява, за него е щастие да загине на бойното поле в мига на победата. „Илиада“ на Омир е величествено поетизирано описание на деянията на прославени завоеватели и разбойници. Главното, което характеризира мъченика, е да бъде, да се раздава на ближните и да споделя с тях всичко; докато онова, което характеризира героя, е да притежава, да покорява, да принуждава. (Трябва да добавим, че формирането на езическия герой е свързано с определен период от историческото развитие на обществото, а именно с победата на патриархата над матриархата. Установяването на мъжкото господство е първият акт на завоевание и първото използване на сила с цел експлоатация; във всички патриархални общества този принцип заляга в основата на мъжкия характер.)
47
Едит Луиза Кавъл (1866–1915) — англичанка, медицинска сестра, разстреляна в Белгия от немците по време на Първата световна война по обвинение за укриване на английски офицери.
48
„Подражание на Христос“ — Imitation of Christ, — едно от най-популярните средновековни църковни произведения, написано в духа на католическата традиция и доскоро приписвано на Тома Кемпийски (ок. 1379–1471), но в последно време с доказано авторство на Герт Гроот (1340–1384).