Кой от двата непримиримо противоречиви модела на развитие преобладава в Европа? Ако се вгледаме в себе си, в поведението на хората около нас, в днешните политически лидери, ще забележим, че нашите представи за добро и нашите ценности съвпадат с тези у езическия герой. Въпреки влиянието на църквата, цялата история на Европа и Северна Америка е история на завоевания, покоряване и грабителство; най-висшите ценности в нашия живот са: да бъдеш по-силният, да побеждаваш, да подчиняваш другите и да ги експлоатираш. Тези ценности съвпадат с нашия идеал за „мъжественост“: само онзи, който може да се бори и да побеждава, е истински мъж; а онзи, който не използва сила за постигане на целите си, е слаб, т.е. не е никакъв мъж.
Не е нужно да доказваме, че историята на Европа е история на завоевания, експлоатация, насилие и поробване. Почти няма период, раса или класа, които да не се характеризират с такива факти, често включващи геноцид, какъвто е случаят с американските индианци. Не правят изключение дори такива грандиозни религиозни начинания като кръстоносните походи. Дали това поведение е било само външен израз на икономически или политически мотиви, дали са били християни по душа търговците на роби, владетелите на Индия, убийците на индианците, британците, които принудили китайците да отворят земите си за вноса на опиум, подпалвачите на две световни войни и онези, които подготвят следваща? Може би само водачите са хищни варвари, докато мнозинството от хората си остават истински християни? Ако е така, можем да имаме известни основания за оптимизъм. Но за съжаление не е така. Водачите най-често са по-ненаситни от онези, които ги следват, защото за тях и плячката е по-голяма, но те не биха осъществили плановете си, ако стремежът да завладяват и да побеждават не е бил и не продължава да бъде част от социалния характер. Достатъчно е да си припомним неистовото въодушевление, с което хората участват в различни военни конфликти през последните две столетия — охотата, с която милиони се решават на национално самоубийство, за да защитят образа на „най-силна държава“, на „честта“ или в името на печалбата. Друг пример: всички сме баш свидетели на бесния национализъм, който обединява представителите на една нация, докато наблюдават развоя на състезанията по време на Олимпийските игри, които всъщност са призвани да служат на каузата на мира. Популярността на Олимпийските игри е символичен израз на Западното езичество. И днешните олимпиади прославят езическия герой — победителя, най-силния, най-самоуверения, като се абстрахират от комерсиализацията на игрите, характерна за съвременната имитация на древногръцките Олимпийски игри. В християнската култура Олимпийските игри могат да се сравнят с мистериите, посветени на Мъките Христови, но единственото съвременно зрелище от този тип е представлението за туристи в Оберамергау49.
Но в такъв случай, защо европейците и американците не се откажат открито от християнството, което не съответства на нашето време? Причините са няколко: религиозната идеология е необходима, за да не изгубят хората дисциплинираността си и да не бъдат застрашени по този начин устоите на обществото. Но има една още по-значима причина: хората, които твърдо вярват, че Христос обича всички и се жертва заради тях, могат да превърнат своята вяра в отчужденото убеждение, че Иисус обича вместо тях. Така те превръщат Иисус в идол и вярата в него замества собствената им любов. Простата, неосъзната докрай мисъл е: „Христос обича вместо нас, ние можем да следваме модела на древногръцкия герой и въпреки това ще бъдем спасени, защото отчуждената «вяра» в Христос замества потребността от подражание на Христос.“ Не е нужно да споменавам, че християнската вяра е само жалка маска на собствената ни хищническа нагласа. И все пак аз смятам, че на хората им е така дълбоко присъща потребността да обичат, че вълчите нрави задължително пораждат гузна съвест Твърдението, че вярваме в любовта, до известна степен ни дава упование и притъпява болката от подсъзнателното чувство на вина, че живеем без любов.
49
Оберамергау — малък град в Бавария, Германия, прочут с народния си театър, в който по Великден се представят сцени от Страстната седмица. Представленията се дават на Всеки десет години от 1634 г насам, съгласно обет, даден от жителите по време на чумна епидемия.