„Мъдреците и Пророците не са лелеяли идването на Месията, за да може народът на Израил да господства над света или да властва над езичниците, нито за да бъде възхваляван от другите народи, или да може да яде, да пие и да се весели. Стремежът им бил Израил да бъде свободен да се посвети на Закона и на мъдростта му и да няма никой, който да го потиска или нарушава, та да бъде достоен за бъдещия живот. Тогава няма да има нито глад, нито войни, нито завист, нито борби между хората. Ще има в изобилие земни блага, и всеки ще получи онова, от което се нуждае. Единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога. Тогава синовете на Израил ще станат много мъдри, ще узнаят тайните, които сега са скрити, и ще достигнат до такова прозрение на всичко, сътворено от техния създател, на каквото е способен само човешкият ум, тъй както е писано: «… Защото земята ще бъде пълна с познаване на Господа, както водите пълнят морето» (Исайя 11:9).“
В това описание целта на историческото развитие е да позволи на всеки човек да се посвети изцяло на изучаването на мъдростта и познаването на Бога, не на властта или разкоша. Месианското време е време на всеобщ мир, липса на завист между хората и изобилие на материални блага. Тази картина е близка до разбирането на Маркс за целта на живота, изразено в края на третия том на „Капиталът“:
„Царството на свободата започва в действителност едва там, където престава трудът, диктуван от нужда и външна целесъобразност, следователно по естеството на нещата то лежи отвъд сферата на същинското материално производство. Както дивакът трябва да се бори с природата, за да задоволява своите потребности и да запази и възпроизвежда своя живот, така трябва да се бори цивилизованият човек във всички обществени форми и при всички възможни начини на производство. С неговото развитие това царство на естествената необходимост се разширява, защото се разширяват неговите потребности; но същевременно се разширяват и производителните сили, които служат за тяхното задоволяване. Свободата в тази област може да се състои само в това, че социализираният човек, асоциираните производители рационално регулират своя обмен с природата, поставят го под свой общ контрол вместо той като сляпа сила да господства над тях; постигат целта си с най-малък разход на сили и при най-адекватни и най-достойни за човешката им природа условия. Но все пак това си остава царство на необходимостта. Отвъд него започва развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата, което обаче може да разцъфти само върху това царство на необходимостта като върху своя база. Намаляването на работния ден е основното условие (курсивът мой — Е. Ф.).52
Маркс, както и Маймонид — за разлика от християнските и другите юдейски учения за спасението, — не постулира някакво окончателно есхатологично решение; противоречието между човека и природата остава, но царството на необходимостта, доколкото е възможно, се поставя под контрола на човека: «Но все пак това остава царство на необходимостта.» Целта е развитието на човешката сила като самоцел, истинското царство на свободата“ (курсивът мой — Е. ф.). Схващането на Маймонид, че „единственото занимание на хората по целия свят ще бъде да познаят Бога“ за Маркс, е „развитието на човешката сила… [като] самоцел“.
Да имаш и да бъдеш — тези две различни форми на човешкото съществуване са в центъра на идеите на Маркс за появата на новия човек. Опирайки се на тези две форми, Маркс преминава от икономически към психологически и антропологически категории, които, както се убедихме при разглеждането на Стария и Новия завет и проповедите на Екхарт, са и фундаментални „религиозни“ категории. Маркс пише: „Частната собственост ни е направила толкова глупави и едностранчиви, че един предмет е наш само тогава, когато го притежаваме, т.е. когато той съществува за нас като капитал или когато го обладаваме непосредствено, ядем го, пием го, носим го на тялото си, обитаваме го и т,н. — накратко, когато го употребяваме…
Ето защо мястото на всички физически и духовни чувства е заело простото отчуждение на всички тези сетива
— усетът за притежание. До такава абсолютна бедност трябваше да бъде сведена човешката същност, за да породи от себе си своето вътрешно богатство53 (За категорията притежание виж статията на Хес в сборника «Двадесет и една коли» — Einundzwanzig Bogen.)“
Идеята си за притежанието и битието Маркс е обобщил в следното изречение: „Колкото по-нищожно е твоето битие, колкото по-малко проявяваш живота си, толкова повече имаш и толкова по-голям е отчужденият ти живот. Всичко, което икономистът отнема от теб като живот и човечност, ти връща под формата на пари и богатство.“