Протестантският теолог Швайцер — също както доминиканския мистик Екхарт — изтъква, че човекът не е призван да се оттегли в сферата на духовен егоизъм, далеч от проблемите на света, а да води активен живот, като се стреми да допринесе за духовното усъвършенстване на обществото. «Ако днес само малцина притежават верен човешки и нравствен усет, това не на последно място се дължи на постоянното жертване на личната нравственост пред олтара на отечеството, вместо да останем в опозиция на обществото и да бъдем силата, която ще го кара да се стреми към съвършенство» (курсивът мой — Е. ф.).
Той заключава, че съвременната култура и социална структура водят към катастрофа, след която ще настъпи нов Ренесанс, «много по-велик от предишния» и че ако не искаме да загинем, трябва да се стремим към обновление чрез нова вяра и нагласа. «В този Ренесанс основна роля ще играе принципът на активността — единственият, създаден от човека рационален и прагматичен принцип на историческото развитие… Силно вярвам, че тази революция ще настъпи, ако се решим да станем мислещи човешки същества.» (курсивът мой — Е. ф.).
Вероятно поради факта, че Швайцер е бил теолог и поне от философска гледна точка е известен главно с идеята си за «преклонението пред живота» като основа на етиката, малцина са онези, които забелязват, че той е един от най-радикалните критици на индустриалното общество, развенчаващи мита за прогрес и всеобщо щастие. Швайцер съзнава, че човешкото общество и светът вървят към упадък в резултат на индустриализацията; още в началото на нашия век той вече прозира слабостта и зависимостта на хората, опустошителния ефект на труда, превърнал се в мания, необходимостта по-малко да работиш и по-малко да потребяваш. Швайцер постулира необходимостта от възраждане на колективния живот, който трябва да бъде организиран в дух на солидарност и преклонение пред живота.
Възгледите на Швайцер няма да бъдат представени пълно, ако не подчертаем, че противно на метафизичния оптимизъм на християнството, Швайцер е метафизичен скептик Това е една от причините така силно да бъде привлечен от будизма, според който животът е лишен от смисъл, ако е даден и гарантиран от някакво висше същество. Швайцер стига до следното заключение: «Ако приемаме света такъв, какъвто е, не може да му придадем такова значение, че целите и стремленията на човека и човечеството да придобият смисъл.» Единственият достоен начин на живот е дейността ни в света, в който живеем; но не дейност изобщо, а активност, проявяваща се в грижа за ближните. Швайцер е доказал това със съчиненията си и с целия си живот
Удивително е сходството между идеите на Буда, Екхарт, Маркс и Швайцер: радикалното им изискване за отказ от ориентацията към притежание; настояването за пълна независимост; метафизичният им скептицизъм; религиозността им без вяра в бога56; призивът им към социална активност в дух на грижа за ближния и човешка солидарност Друг е въпросът, че те самите понякога не съзнават всичко това. Например за Екхарт е характерно, че не съзнава атеизма си, а Маркс — религиозността си. Да се тълкуват идеите на тези мислители, особено на Екхарт и Маркс, е толкова трудно, че е невъзможно да се даде точна представа за атеистичната религия, проповядваща грижа към ближните, която ги прави основоположници на нова религиозност, съответстваща на потребностите на новия човек. Надявам се в следващата си книга да разгледам по-подробно идеите на тези велики мислители.
Дори авторите, които не могат да бъдат наречени радикални хуманисти, защото почти не надхвърлят рамките на абстрактните механистични възгледи за нашето време (като авторите на двата доклада, изготвени по поръчка на Римския клуб), виждат ясно, че единствената алтернатива на икономическата катастрофа е коренното изменение на духовната природа на човека. Месарович и Пестел настояват за «ново световно съзнание… нова етика в използването на материалните ресурси… ново отношение към природата, основано на хармония, а не на покоряване… чувство за идентификация с бъдещите поколения… За пръв път, откакто човекът се е появил на Земята, от него се иска да не прави онова, което може; от него се иска да ограничи икономическото и техническото си развитие или поне да смени посоката на развитие; всички бъдещи поколения на Земята искат от него да подели богатството си с тези, които нищо не притежават, да го стори не от милосърдие, а по силата на необходимостта. От него сега се иска да насочи вниманието си към органичното развитие на цялата световна система. Ще му позволи ли съвестта да откаже?» Те стигат до извода, че без фундаментални изменения на духовната природа на човека Homo sapiens е обречен“.
56
В писмо до Е. Р. Якоби Швайцер пише, че «религията на любовта може да съществува и без личност, управляваща света» («Божествена светлина» —