Всичко това има много важни политически последствия: докато се бореше за освобождението на всички класи — т.е. стремеше се към безкласово общество, — социализмът привличаше „работническата класа“, т.е. хората на физическия труд. Днес работническата класа е още по-малочислена (относително, разбира се), отколкото преди сто години. За да получат власт, социалдемократическите партии се нуждаят от гласовете на голям брой хора от средната класа и за да постигнат тази цел, социалистическите партии се наложи да прекроят програмите си от социалистически в либерално-реформаторски. От друга страна, като обяви работническата класа за двигател на хуманистичните промени, социализмът неизбежно настрои враждебно членовете на, всички други класи, представителите на които усетиха, че работниците могат да им отнемат собствеността и привилегиите.
Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. С други думи, тази идея интересува мнозинството от населението, а не малцинството. Не застрашава никого с отнемане на собствеността, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Няма да се наложи да се намаляват високите заплати на висшите чиновници, но ако системата даде резултати, те самите няма да искат да бъдат символ на отминало време.
Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери: много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали (Еплер ги нарича „консерватори на ценности“), а същото важи за голям брой либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представя истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят само два лагера: на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии все повече отслабва. Днес хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.
Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават малки. Единствената ни надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество, в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. „Утопичната“ цел е по-реалистична от „реализма“ на днешните ръководители. Създаването на ново общество и на нов човек е възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно — да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си; ако пазарният характер премине в градивен, любящ характер; ако кибернетичната религия отстъпи място на нов радикално-хуманистичен дух.
Наистина за онези, които не са привързани дълбоко към теистичната религия, съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистичната „религиозност“ без религия, без догми и църковни институции, към тази „религиозност“, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за атеистична религиозност от Буда до Маркс. Ние не сме изправени пред избора между егоистичния материализъм и възприемането на християнската концепция за Бога. Самият обществен живот във всичките му аспекти — труд, свободно време, лични взаимоотношения — ще съдържа „религиозен“ дух и няма да е нужна отделна религия. Потребността от нова, атеистична, неинституционална „религиозност“ не е атака срещу съществуващите религии. Това обаче означава, че Римокатолическата църква, и преди всичко нейната бюрокрация, е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Това не означава, че „социалистическите страни“ трябва да престанат да бъдат социалистически, а че лъжесоциализмът трябва да бъде заменен с истински хуманистичен социализъм.
Разцветът на културата през Късното средновековие се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Града Божи. Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Земния Град на Прогреса. Но през нашия век тази идея се изроди в символ на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й ще погребат всички и всичко. И ако Градът Божи и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления на Късното средновековие и постиженията на рационалната мисъл от Ренесанса до наши дни. Символът на този синтез е Градът на Битието.