— Да, такива са — кимна тя подигравателно. — Оттеглиха се преди пет години. Те дори са били част от кампанията за освобождаване на Породите, която се проведе точно след като основния Прайд обяви своето съществуване.
Изражението му сякаш притихна, изстина и стана далечно.
— Знам, че си Порода, Тарик. — Лира не си играеше игри с него. Мразеше, когато си играят с нея. — Кажи ми какво става.
Той направи непроницаема гримаса, преди да вдигне чашата си и се настани на стола до кухненската маса, сякаш поставяше дистанция между тях.
Младата жена го последва.
Тарик обърна глава и я погледна, когато тя се облегна на плота срещу него и зачака. Освен уредите, кухнята беше празна. Нямаше безпорядък. Нямаше хаос или украшения. Всекидневната беше същата, доколкото си спомняше. Сякаш той още не бе решил достатъчно кой е, за да маркира дома си с онези неща, които го определят. Освен ако…
— Купи ли къщата? — попита го тогава.
По лицето му премина изненада.
— Моя е. — Той кимна, преди да отпие от кафето си. — Какво общо има това с всичко?
Нищо, с изключение на мисълта за тръгването му, която я притесняваше. Добре, той нямаше интерес към нея, освен към хляба и кафето й, но тя го харесваше. Най-малкото не бе отегчителен.
— Нищо — сви рамене тя най-сетне. За щастие беше облечена в плътен фланелен халат, а не един от по-тънките, които притежаваше, онези, които показваха ясно твърдите й зърна и правеха невъзможно прикриването на отклика й към Тарик. Точно това я вбесяваше толкова много у него. Тарик беше единственият мъж от години, който наистина я интересуваше, а той изглежда напълно бе забравил за нея като за жена.
Това беше гадно.
— Все още не си ми казал какво се случи тази вечер? — напомни му най-накрая Лира. — Бях достатъчно търпелива, Тарик.
Мъжът изсумтя при изказването й.
— Да, видях това, докато тичаше през дъжда.
Той пое дълбоко дъх, направи гримаса и се раздвижи неспокойно в стола си. Ръката му потърка рамото му точно под превръзката, сякаш това щеше да отстрани болката.
Лира страдаше заради него, заради тази рана. Гледката на кръвта му по-рано, бе накарала коленете й да омекнат и я бе изпълнила със страх, който младата жена не бе очаквала. Той беше ранен. Докато тя се бе занимавала с полицаите и бе попълвала тъпия доклад, всичко, за което можеше да мисли, бе колко сериозно може да е ранен.
— Не знам — отговори най-сетне Тарик, взирайки се в нея прямо. — Разбрах, че има някой отвън. Последвах го. Хванах го да бърника в електрическата кутия и се опита да влезе през задната врата, когато се опитах да го спра. — Той прокара пръсти през косата си отново, отстранявайки тъмнозлатистите кичури от лицето си. — Но не вярвам, че е дошъл за телевизора ти.
На Лира не й хареса как прозвуча това.
— Охранителната компания каза, че алармата не може да бъде деактивирана от електрическата кутия. Че има резервно…
— Може да стане. — Той сви рамене сериозно. — Твоята система е жилищна. Има своите недостатъци. Ще ти взема нова утре.
— Не съм искала от теб да правиш нещо. — Започваше да й писва от тази игра на котка и мишка. — Искам да знам какво, по дяволите, става. Всеки умен крадец би побягнал, когато го забележат. Този човек не побягна. Защо?
— Не знам. Надявах се ти да знаеш. — Това не беше лъжа.
Той се взираше в нея, необикновените му очи бяха потъмнели, с натежали клепачи… Лира преглътна тежко. Това, което блестеше в златистите дълбини, не беше страст. Мъже като него се увличаха по малки счетоводителки.
Тя пое дъх дълбоко и накъсано, прокарвайки език по сухите си устни. Тарик проследи движението, а погледът му се нажежи.
Добре. Това беше доста странно. Тя можеше да разбере горещината, която се надигаше в самата нея, но той? Защо? Да не би да харесваше фланеления плат или нещо такова?
— Добре. Тогава не е голяма работа. — Лира скръсти ръце на гърдите си само за да бъде сигурна, че той не може да види зърната й, изпъкнали под дрехата. — Просто ще се прибера вкъщи…
— Не и тази нощ. — Гласът му стана по-мрачен и по-дълбок. — Не е безопасно, докато охранителната ти система е изключена. Можеш да останеш тук или се обади на братята си. От теб зависи.
— Мога да се грижа за себе си. — Тя се изправи сковано, когато застана пред него.
Той стана от стола си. Внезапно започна да изглежда по-силен, по-широкоплещест, по-ожесточен, когато се намръщи към нея.