Тарик излезе от душа, подсуши се енергично, нахлузи чифт спортни панталони и тръгна към вратата, за да каже на Лира, че банята вече е свободна.
Влезе в спалнята и се намръщи към празното легло за една дълга секунда, преди главата му да се надигне бавно. Нова, натрапчива миризма изпълни ноздрите му.
Страх.
Той можеше да го подуши — остър и предупредителен, носещ меката следа от уникалния аромат на Лира. Но нямаше нищо друго. Нямаше друга миризма, която да се носи през вратата на спалнята, за да му даде представа за това какво го чака на долния етаж.
Лира беше негова половинка и той някак усещаше опасността, която я заобикаляше и пулсираше във въздуха.
Тарик грабна мобилния телефон до леглото и въведе сигнала за беда, след което захвърли апарата на матрака и се насочи към скрина.
Извади едно от малките оръжия от чекмеджето и се отдръпна назад в сенките, докато слагаше кобура си. След това постави заглушител на дулото на оръжието и го закачи на кръста си, преди да облече една тениска.
После взе резервния пистолет, който стоеше отгоре на скрина, и провери пълнителя, преди да тръгне към вратата.
Тарик спря и се ослуша внимателно. Нямаше светлина, но той не се нуждаеше от нея. Също така не знаеше кой или какво има на долния етаж, но не беше Порода. Нямаше шанс една Порода да прикрие миризмата си толкова ефективно. Но понякога, много рядко, някои хора успяваха.
Дресьорите знаеха как. Беше трудно, понякога почти невъзможно, но това можеше да се направи.
Докато се движеше към стълбите, Тарик душеше внимателно. Не долови никаква миризма на човек или Порода, освен тази на Лира и нейния страх. Тя беше непреодолима, настойчива. Но заедно с нея имаше един любопитен притъпен, стерилен мирис. Сякаш нещо е било почистено. И друг, не толкова чист, сякаш бе използвано нещо, което да прикрие миризмата на злото.
Студено ръмжене изви устните на младия мъж.
Бяха двама и единият от тях беше нервен, предпазлив. Може би не чак толкова сигурен, колкото другия. Този беше слаб.
Той щеше да направи грешка.
Когато започна да се спуска по стълбите, остави допълнителното оръжие на едно стъпало, достатъчно близо да скочи и да го грабне, ако е необходимо. Ако отидеше въоръжен, те щяха да разберат, че ги е усетил и биха го претърсили, заплашвайки живота Лира, за да стои на място, докато те вземат скритото оръжие.
— Лира, оставила си лампите изгасени — извика той, когато стъпи във фоайето. — Без повече от твоите игрички, ясно? Къде си?
Тарик запази гласа си раздразнен и подигравателен, докато се придвижваше към кухнята, където ароматът й бе най-силен. Спря на входа и сложи ръце на хълбоците си, оглеждайки сцената.
Всичко вътре в него се сви от страх, докато се опитваше да си придаде небрежна поза. Усещаше как ръмженето се надига в гърдите му, челюстта му се стегна от желание да вкуси кръв.
Двамата мъже стояха от двете страни на Лира — единият с оръжие, опряно заплашително в слепоочието й. Тя не издаде нито звук, но Тарик можеше да види сълзите, блестящи по лицето й, и движението на устните й.
Толкова съжалявам…
— Е, признавам, Тарик, не смятах, че това наистина е възможно. — Антон Крайтън поклати глава, когато той издаде клокочещ звук. — И да те намеря толкова невнимателен. Твоите Дресьори са били по-небрежни, отколкото смятах, по време на престоя ти в лабораторията.
Студени, стоманеносиви очи го гледаха от бледо лице. Черна шапка покриваше русата му коса, но Тарик си спомняше добре цвета й. Едрото, тежко мускулесто тяло изглеждаше отпуснато, но Породата можеше да види напрежението в него. Нападателят не беше толкова уверен, колкото изглеждаше.
А партньорът му бе ужасен.
— Вонята на твоя човек започва да се носи дори през онова, което си използвал да го прикриеш — информира го Тарик студено. — Той се страхува.
Очите на Крайтън се присвиха, когато Тарик отказа да се поддаде на провокацията му. Погледът му трепна към другия мъж.
— Толкова е трудно да се намери добра подкрепа. — Усмихна се студено. — Но той е достатъчно добър, за да ти попречи да ни откриеш, докато не е настъпил моментът.
Тарик кимна с всички признаци на безразличие, когато погледна към Лира.
— И, така, какво искате тази вечер, момчета? — попита той, запазвайки гласа си отмерен, незаплашителен.
Познаваше Крайтън по-добре, отколкото той предполагаше. Беше лесно да се играе с него — недостатъчно маневрен и живееше на молитви, тъй като се опитваше да избяга и от Породите, и от войниците на Съвета.