Оттогава той се опитваше да се научи да живее в един свят, който все още не може напълно да се довери на животното, чието ДНК беше част от него.
Не че някой в малкия град Файетвил, Арканзас, знаеше кой или какво е той. Само онези от Убежището, основното имение на Породите, знаеха истината за него. Те бяха негово семейство и негови работодатели.
Младият мъж не можеше да изтръгне от съзнанието си аромата на кафето или на онзи хляб. Тази жена щеше да го подлуди — тя беше прекалено чувствена, прекалено земна. Но миризмата на кафето… Той въздъхна при мисълта.
Тарик поклати глава, без да обръща внимание на прекалено дългата коса, разстлана по раменете му. Трябваше да я подстриже, но проклет да бъде, ако имаше време. Работата, която бе изпратен да върши, му отнемаше почти всеки миг от деня му. С изключение на времето, което бе отделил да подреже тревата.
И времето, което щеше да му отнеме сега, да види дали може да поправи престъплението, което бе извършил, окастряйки тъпия храст, и надявайки се да получи чаша от кафето на Лира.
Вкусът на жената щеше да се появи много скоро.
Втора глава
Хлябът украсяваше плота на перфектната, прелестна кухня на Лира. Пресен бял хляб, бананов хляб с ядки и любимите на баща й канелени франзели. Чаша току-що приготвено кафе се намираше до лакътя й, а пред нея на масата бе разтворен бележник с рецепти, докато тя се опитваше да намери инструкциите за пикантна яхния от зеленчуци и морски дарове, която искаше да изпробва.
Готварският бележник беше не повече от няколкостотин страници, някои написани на ръка, някои — на пишеща машина, а други — отпечатани от компютър и подвързани на случаен принцип през годините. Нейната майка го бе започнала и сега Лира добавяше собствените си рецепти към него, както и използваше онези, които вече бяха написани.
Меките звуци от песента на една нова кънтри група свиреше от стерео уредбата във всекидневната и кракът на младата жена се поклащаше във веселия ритъм заедно с музиката.
— Наистина ли харесваш тази музика?
Шокиран писък от страх излезе от гърлото й. Лира скочи от стола, карайки го да полети към стената, и едва не хвърли чашата с кафе през стаята.
Там стоеше той. Нейният враг.
Мъжът, който бе настанен тук, само за да я измъчва и изтезава. Нямаше друг отговор за това.
— Какво направи? — Тя се завъртя, дръпна стола от мястото, където бе паднал до стената, и го остави обратно до масата, преди да се обърне и да подпре ръце на кръста си.
Той беше тук. И действаше малко прекалено непохватно, за да й се понрави. Сигурно отново бе объркал нещо.
Тарик стоеше от вътрешната страна на вратата, току-що изкъпан и изглеждаше прекалено див за спокойствието на някоя жена. Ако външният му вид беше обикновен, тя би могла да го игнорира. Но той не беше. Лицето му беше грубо изсечено, с остри ъгли, високи скули и чувствени, апетитни устни.
Един мъж не трябваше да има апетитни устни. Това бе прекалено подлудяващо за онези жени, които нямаха шанс да ги вкусят.
— Не съм направил нищо. — Тарик прокара ръка по тила си и се извъртя да погледне назад през вратата, сякаш бе объркан, преди да върне погледа си на нея. — Дойдох да се извиня.
Не изглеждаше извинително.
Изглеждаше така, сякаш искаше нещо.
Той потърка врата си отново, ръката му се движеше под водопада от прекалено дълга светлокестенява коса, която подчертаваше грубите черти и ъгли на лицето му.
Разбира се, че искаше нещо. Всички мъже го правеха. А Лира сериозно се съмняваше, че има нещо общо с тялото й. Което наистина беше много лошо. Тя можеше да се сети за много неща, за които това негово жилаво тяло може да послужи.
За съжаление, мъжете като него — яки, лъскави и лоши — по принцип никога не гледаха към нея.
— Да се извиниш? — Лира улови полуприкрития му, изпълнен с копнеж поглед, който той хвърли към плота и оставения да изстива хляб на него.
— Да. Да се извиня. — Тарик кимна все така леко, изражението му бе само един нюанс по-пресметливо, отколкото би желала.
Младата жена сви устни, много добре знаеше, че той не е тук да се извини. Губеше й времето, както й своето, като я лъже.
Той искаше хляба й. Можеше да го види в очите му.
— Добре. — Тя сви рамене пренебрежително. Какво друго можеше да направи. — Стой далеч от растенията ми, по дяволите, и ще ти простя. Можеш да си тръгваш сега.