— Както се пее в песента „ала ти ми я отне…“. Шегувам се. Бяхме само приятели. Ами… тогава… всички добри пожелания!
А Димих, гледайки как чашата на Бор се доближава към неговата, отново изненадващо за себе си произнесе нещо недопустимо:
— Бор, аз няма да живея дълго. Ако в отвъдния свят човек може да изпитва нещо, сигурно ще бъда спокоен да знам, че ти се грижиш за Рут, както тя, когато…
Червенината от скулите на Бьорнсон се отдръпна нанякъде, останаха да жълтеят по-ярко луничките по тях. Той бавно отлепи чашата от устните си, издума сърдито, загледан в полировката на масата:
— Шефе, не вярвам да си ме извикал за това!
— Не, разбира се! — Димих бе готов на всякакви унижения, за да изкупи тръснатата глупост. — Прощавай, и аз не знам защо го казах! Рут е достатъчно самостоятелна, ще бъде и достатъчно обезпечена, за да има нужда от нечии грижи. Пък и брат й…
— Нямам предвид само Рут — безжалостно го прекъсна Бор.
Димих се усети по-жалък откогато и да било. Възнамеряваше да спечели авторитетния в Института младеж за каузата си, а още от вратата го отблъсна. Измънка:
— Е, за другото… За другото ти знаеш. Ще ми е нужна твоята помощ.
— Не може да не си узнал моето мнение — надменно изрече Бьорнсон, сякаш единствено на света то бе меродавното.
— Именно — потърси някаква опора Даниел Димих. — Затова и не повярвах, че един толкова независим ум ще робува на най-евтиния студентски популизъм. Площадното левичарство, дето го проповядваш, може да бъде само неосъзнато защитно средство. Или подличко бягство от отговорността на учения. А на него ти не си способен.
— С прекалено силни думи ме замеряш, шефе! — ухили се момъкът и явно поласкаването бе му подействало повече, отколкото критиката.
Димих размърда предупредително безчувствения си задник в количката, за да покаже, че ще продължи, остави и чашата с водка на масичката.
— Бор, ако не си съгласен, че човекът отдавна не се развива физически, а само като колективно съзнание, в което водещата част сме ние, учените… Исках да кажа, ако не си съгласен, че това колективно съзнание е навлязло в дълбока еволюционна криза и човечеството ще загине, остане ли си още дълго в този вид… — В гърдите на Димих нещо шумно изхърка и той се усмихна със затрогваща обърканост, усетил, че хлътва в кризата на някакво безкрайно изречение. — Я да оставим тия хипотези! Но нямам ли право, кажи ми, нямам ли право да настоявам за продължение на своето лично съзнание, което още доста време би могло да бъде полезно на това твое човечество?
— Що да е мое — избоботи в сърдита самозащита младежът и тя върна червенината на скулите му. — Не е ли и твое?
Димих чак сега осъзна, че всъщност и двамата през цялото време са се дебнели един друг. Би го признал и за естествено, ако се отнасяше само до замисъла му, ако сегиз-тогиз не запулсирваше като гноясваща рана в него болката за Рут, мяркаща се пред очите му в тия силни, бялорозови скандинавски прегръдки.
— Ти го каза одеве, Бор! Никой не работи с мисъл за човечеството. Нито ти, нито аз! Макар в крайна сметка все на просташкия му търбух да служим! Колкото и да се утешаваме, че смисълът на живота бил нещо повече от самия живот…
Младият учен отклони враждебно опита му за сдобряване:
— Мразиш го това човечество, а, шефе? Как тогава да повярвам, че ми предлагаш изход от някаква си там еволюционна криза, дето си я съчиняваш за свое оправдание? Как да повярвам, че не е само озлобление и проста завист?
Мъжественото му и сякаш току-що наплискано със студена вода лице поомекна в разкаянието от произнесените с прекалена острота думи. Той се накани да добави още нещо, но Димих връцна количката в неовладян гняв, показвайки му, че приключва разговора:
— Дори да е завист на болния към здравия! Дори да е само така! Всичко в човешката история е започнало с подобни емоции. И всяко откритие от някакво страдание е направено! Съжалявам, Борис Бьорнсон, общият език между нас изглежда невъзможен.
Бор избухна заедно със ставането си:
— Няма и да го намерим, щом ми подхвърляш Рут за примамка!
— Ама така ли го разбра? — смаяно пошушна Димих.
— И разни глупости, дето нямат нищо общо с човешкия морал — настоя да довърши избухването си Бьорнсон. Щръкна победоносно над своя началник, видя олисялата му глава да се полюшва разкаяно и сигурно го съжали, защото отстъпи: — А как иначе да го разбирам?
Даниел Димих хлътна още повече в количката си.
— Прощавай! Веднъж вече ти се извиних…
Младият учен се отправи към вратата измърморвайки своята непреклонност:
— Няма за какво! Ти прощавай!
Димих го видя сега още по-едър и силен, с пружиниращата походка на спортист и доизхвърли подире му новия си изблик на гняв: