— Това за морала обаче го премисли! Моралът обслужва само тълпата. И никакво развитие нямаше да има, ако човечеството все на морала й робуваше!
— Ще го премисля — обеща, без да се обръща младият учен с такова презрение, сякаш завинаги тръшваше вратата между себе си и своя именит колега.
А външната врата на апартамента и действително затръшна, та Димих рефлективно дръпна глава като от плесница. Каза си с онова трагично чувство, което зейва внезапно в нас с чернотата на бездна, че младежът сигурно е поне петнайсет години по-млад от него. И само изследователският рефлекс се насили да го утешава, карайки го да разсъждава върху разговора им.
Вярно, неосъзнатата завист към здравия е допустима, но телесното здраве не винаги означава и плодоносно духовно здраве. Най-добрите му научни постижения дойдоха, когато бе вече в инвалидната количка. И гениалността може би наистина е своеобразна болест, която прави носителя й непригоден за нормалния човешки свят. Нали може да се разглежда и като трудно обясним порив към несъществуващо битие! В този смисъл той може би си е съчинил тази еволюционна криза, както го подигра Бьорнсон. Разбира се, че не са за вярване подобни полуокултни хипотези! Но пък не звучеше никак лошо като начин за самооправдание! И като мотивация за действие си я биваше! Какво тогава пречи подобни полумистични още за медицината болести да бъдат обявени за средство на еволюцията да разбужда назрялата потребност от прераждане на човека…
Наистина добре звучеше! Тогава ставаше и по-лесно да се твърди, че човекът ще стане несрещан в историята гений, щом мозъкът му бъде избавен от спъващия баласт на биологичното тяло, щом бъде отвързан от робските вериги на примитивните страсти!…
Страстта е нещо повече от битието, смисълът на живота е нещо повече от самия живот — май така гласяха думите на Ницше, но той очевидно не е имал предвид просташките крясъци — страсти на материалното за оцеляване. Той говори за онази единствена страст, която кара човешкото съзнание да търси смисъла на своя живот, колкото и неудобен за битието му да е този смисъл. Страстта към познанието — необяснима и нелепа за повечето хора, но не по-малко заробваща! Подчиниш ли й се всецяло, очаква те само пълният разрив с този свят, защото тялото е, което най-пряко и най-здраво те свързва с него. Готов ли си ти, Даниел Димих, за такъв разрив?
Той се вслуша в остатъците от своето тяло и се чу твърде разколебан в отговора си след поражението, нанесено му от младия учен. Извъртя рязко количката към масата, където с кристални отблясъци блещукаше недоизпитата водка, и видя обезсилена и другата мисъл за изход — самоубийството. В остатъците от тялото му като дръпната неумело струна трептеше най-примитивната от всички примитивни страсти — надеждата.
А на другия ден вече и водката отказваше да го спаси от отговора. Борис Бьорнсон бе отишъл от дома му направо при професор Аройо да заяви, че приема безрезервно идеята и предоставя всичките си способности, най-вече организаторските, за нейното осъществяване. Димих предпочете да си го обясни с младежкото бързомислие и с това, че той все пак е повярвал в революционното значение на експеримента, пък младите все за революции жадуват. Така по-леко отблъсна подозрението, че Бор е видял тук начин да го махне по-бързо от пътя си към Рут.
5.
Бракосъчетанието се извърши в дома му. За да се предпазят от канибалската лакомия за пикантерии на пресата, разпространиха поканите устно и в последния момент. В очите на нормалния гражданин беше си и трудно обяснимо здраво и право момиче, с научна титла в чантичката си да се омъжва за полутруп, па бил той и световно известен.
Съгласието й Даниел Димих откупи с обещанието да я дари веднага с дете, а тя го прегърна с рефлективния порив на давещ се, после бурно го зауверява, че никога не е преставала да го обича. Вероятно искаше да придаде повече спонтанност на съгласието си и остана доволна от своя успех, незнаейки, че той се размекна толкова в нейните прегръдки, защото се сбогуваше не само с нея. Вече потънал в подготовката за невероятното събитие, той бе осъзнал, че всъщност се разделя завинаги с целия свят и единствената му утеха може да бъде само плахата надежда, че един ден светът също така бурно ще му засвидетелства своята признателност. Докато Рут се примиряваше с тази уродлива в своя вид сватба, вярвайки, че мъжете имат нужда да се покажат поне пред хората по-храбри, когато смъртта изведнъж се е разбързала по петите им. Така и двамата криеха старателно един от друг действителните причини да бъдат развълнувани, мъчейки се да спазват ритуалната празничност.