Бе забравила и да се притеснява, че не страда истински. Болестта изведнъж и пред очите й се разбърза, превръщайки тялото на Димих в мъртъв придатък на компютрите в количката. И все пак смъртта му я изненада, защото той до последния миг работеше твърде интензивно; на компютърния екран пред него винаги имаше някакви неразбираеми за нея чертежи и модели.
Върнала се веднъж от поредната разходка-пазаруване, тя завари домашната помощница просната от паниката в единия фотьойл в хола. Необикновеният инвалиден стол-количка се озъби насреща й с лъскавите си части огромен и празен.
Дошли ненадейно някакви хора, хлипаше домашната помощничка, сам ги извикал по видеото си, щото се почувствал зле, а те веднага го вдигнали. Не видяла линейката, дето го откарала, но всичките били с бели престилки и толкова бързали, и толкова били угрижени и залисани, че не отвърнали на питаниците й…
Рут се хвърли към видеофона да търси брат си. Намери го едва след като бе разпитала десетина негови подчинени, които нищо не знаеха за случилото се, след като звъня и в отделението за бърза помощ на университетския град, а оттам й отвърнаха, че едва ли великият Димих ще бъде докаран при тях, където пристигали само обикновените граждани.
Брат й знаеше и рязко възпря избухването й:
— Не е за гледане сега! Но бъди готова за най-лошото! Нали не си очаквала той да става по-добре? — Разкая се за своята грубост и непохватно я заутешава: — На мен също ми е мъчно, Рут, но изпитвам и известно облекчение. Заради теб. Ти си кадърен учен, чака те най-после истинската ти работа, чака те едно дете… Все хубави неща те чакат…
— Стига си дрънкал глупости — прекъсна го тя със семейния им израз. — Искам да го видя! Къде е?
— Не по-рано от утре следобед, казах ти. Поплачи си дотогава, да ти олекне!
Последните му думи доразкриха премълчаваното — Даниел Димих беше мъртъв.
Толкова бе свикнала да бъде едновременно болногледачка, домакиня, съпруга и научен секретар, всяка секунда от деня й да бъде препълнена с работа, че целият дом й се стори оглушително пуст и мъртъв. Инвалидната количка, от която непрекъснато бяха излитали команди и препоръки ту към нея, ту към Института, ту в различни посоки на света, сякаш бе погълнала сега целия дом със своята тържествуваща празнота.
Брат й се обади повторно колкото да й забрани — като нещо забравено — да се свързва с майката и сестрата на Даниел. Той щял да им съобщи. Не дойде обаче да запълни поне за малко тази кънтяща празнота около нея.
Отпратила прислужницата, защото внезапно изпита неприязън към чуждо присъствие, Рут не помнеше дали яде нещо, дали спа през тези дванадесет часа, или ги прекара с отпуснати в скута ръце тъкмо във вълшебната инвалидна количка, откарала двамата в печалната им сватба до неслужещото им вече по предназначението си брачно ложе. Само по някое време се вдигна, сякаш престанала да очаква завръщането на собственика на количката, намери в гардероба нов спален чаршаф и я покри с него. А това й заприлича на древен погребален ритуал, на изпразнен от съдържанието си символ, който не предизвикваше болка.
6.
Той се мяташе под порой от куршуми, обезумял и нарастващо обезумяващ в тъмнина, чиято тежест усещаше върху си. Несекващи картечни редове тропосваха мрака с оглушително тракане. Някои от тях като че ли се и виждаха от време на време — бледи пунктири от трасиращи куршуми. Но и тях не успяваше да избегне въпреки чувството си за постоянно и безпосочно бягство. Стоманените капки неумолимо го застигаха, забиваха се дълбоко в него, потъваха в бездънната глъбина, каквато представляваше. Някои избухваха с малки разкъсващи експлозии, други като че ли бяха напоени с разяждаща киселина и предизвикваха свределна болка. Сегиз-тогиз избухваха гранати или бомби, без краткотрайните им светкавици да осветят нещо. Само мракът наоколо ставаше двойно по-гъст от неспирния дъжд на осколочните парчета, сипещи се върху му заедно с куршумите.
Трябваше отдавна да е станал на решето, а продължаваше да вие от болки в някаква нощ, на някакво бойно поле, където от всички страни стреляше по него освирепял враг. Но той не помнеше да има враг и не изпитваше вина към никого. Просто непонятна трагическа грешка бе го хвърлила под смъртоносен ураган, който се забавляваше да не го убива.