— Кой съм аз, Виктор Аройо?
— Недей! — прониза залата възпиращата тревога, гръмнала зад една от зелените престилки, но онзи, който бе приел да го наричат Виктор Аройо, продължи внимателно да извърта някакъв уред с голям екран. Беше значително по-нисък от другите, а под зелената плоска капа лъщяха чифт остри очи над голяма черна брада. Гласът му все така заповядваше:
— Приготви се за удар върху паметта ти, Дан! Но без паника. Спокойно! Това, което ще видиш, беше ти.
Някъде из огромната зала екна глас, необаждал се досега:
— Рано е, професоре!
— Не е рано, Бор — остро го пресрещна гласът на Аройо някъде под високия таван на залата и на него му се прищя да види дължините им, но не видя нищо. Мониторът бе отнесен от вихрите. — Щом пита, значи изпитва потребността да знае. Съобщавай ми какво виждаш, Дан!
Опита се да види и онзи, когото Аройо назова „Бор“, защото това име също му говореше нещо, а не знаеше какво. Не успя. Очите му сега бяха сякаш приковани в една посока. В нея се полюшваха само три от лицата на мъжете, притиснати между високите зелени яки и ниско нахлупените зелени барети. Между тях се къдреше голямата черна брада на Аройо, а устните на другите двама му се струваха все повече познати. Познаваше ли ги наистина, или свикваше с тях? А те защо го гледаха така, като че ли се боеха от него? От какво се боеха?
Аройо отправи заповеднически любопитството му към големия екран на апарата, който бе обърнал към него. Значи той се намираше в тази посока — това все пак е нещо!
— Дан, съобщавай ни какво виждаш, какви спомени събужда в теб видяното, какви чувства и усещания!
— Не усещам този глас като свой, а тъкмо той ти отговаря, Виктор Аройо.
Поривът му да изговаря името идеше от настоятелната надежда самото то да му подскаже кой е този Виктор Аройо.
— Твой е този глас, Дан! Ти го синтезира в апарата и много се гордееше с него. Не помниш ли?
Отговорът му излетя със странна модулация от тъмното отверствие на устата, заобиколена като вход на пещера от гъсталака на мустаците и брадата. Очите на другите двама едновременно и сякаш еднакво заблестяха под зеления ръб на баретите. Какво беше това ново лъчение в тях? Може би станаха любопитни да чуят неговия отговор. Но така ли блести любопитството?
— Синтезирал съм го?… — повтори, за да чуе с друго ухо гласа, който бил синтезирал, и внезапно някъде в него се оформи бледа, но отчетлива представа за човек, работещ над уред за синтезиране на човешки гласове. — Аз съм го синтезирал, така ли? Звучи по-добре от твоя глас, Виктор Аройо. Той също ли е синтезиран?
Черната брада на Аройо се размаха наляво и надясно като от силен вятър, а гърлените звуци в нея се захласнаха и объркаха от бурния си напън:
— Дан, ако разпознаваш приятно или неприятно, ако… Това би било… би било…
Не дочака Виктор Аройо да намери определението, решил да го досмае, стараейки се да прозвучи още по-мелодично, но не чу гласът да се е повлиял от усилието му.
— Така е, Виктор Аройо. Гласът, с който ти говоря за себе си, е по-хубав от твоя и на Бор.
— Шефе, позна ли ме? — екна с младежка звънкост под високия таван гласът, чийто притежател не бе успял да види. Сега той прекрачи с дълги крачки в полезрението му, щръкна до Виктор Аройо и половин метър над него и тази част от лицето му, която се виждаше между шапката и яката, действително беше му позната. Само да знаеше откъде и с какво!
— А мен позна ли? — влезе още един в полезрението му, където бяха се скупчили вече четирима и сякаш избута грамадния Бор.
Ако им кажеше, че само твърде неопределено му се струват познати, сигурно щеше да ги обиди, затова отвърна с явно непроменлива любезна интонация на гласа:
— Виктор Аройо, щеше да ми показваш нещо на този екран — но не усети в себе си радост от това, че вече свободно и импулсивно назоваваше предметите с техните имена и дори се досещаше за какво служат.
Виктор Аройо навярно си въобразяваше, че му е добре познат, щом го назовава по име, и все така весело изпръхтя, за да прогони космите на брадата си от устните:
— Отлично, Дан! Гласът ти наистина е по-приятен от нашите, великолепно си го синтезирал. Внимавай сега в картинката, както се казва! Хубаво гледай!
Големият мониторен екран като че ли всмука цялата огромна зала в себе си. Нещо раздвижи белотата му, тя трепна веднъж-дваж заедно със стъклото, а после в него се открои по-пъстро и по-топло в излъчванията си пространство. В средата му застана дълъг, бъбрековидно извит плот на голямо писалище, отрупано с компютри, принтери, факсове. По дължината на стената зад него се извисяваха кокетни шкафове от непознато с глъбинен блясък дърво, а през стъклата им се виждаха книги и купища кутии с филми и компютърни дискети. А той внезапно и естествено знаеше какво съдържат тези книги и дискети. Тук и там, изправени в малки рамчици, по рафтовете гледаха сериозно или се хилеха някому познати хора, чиито имена и ролите им в живота си оставаха още неопределими. А той и като че ли не изпитваше любопитство към тях или пък камерата не му даде възможност да го изпита, защото окото й изведнъж престана да оглежда този работен кабинет и се отправи към някакви прозорци, където, да, инвалиден стол-количка беше това!