— Шефе, не знаеш как се радваме! — намърда се в полезрението му грамадният датчанин, чието име — Борис Бьорнсон — нещо произнесе в него.
— Бих ти пожелал лека да ти е нощта — измести го онзи от петимата, който продължаваше да му е само смътно познат, може би заради ниско нахлупената хирургическа капа на главата. — Но за теб няма да има вече разлика между деня и нощта…
Явно беше някой от програматорите и сигурно щеше да го познае, ако той не бе тръгнал към вратата, а Виктор Аройо се провикна насред думите му с пресилена патетика:
— А освен това няма да е лека. Здравей, безсмъртни вече зетко, и добре дошъл на Земята, божествени Голем!
Прищя му се да бъде гневен, но от него отново излезе един глас, който някому се обясняваше нежно в любов:
— Защо сте още тук? Благодарности ли чакате? Е, благодаря ви тогава!
Аройо обаче бе усетил гнева му, запристъпя гърбом към вратата.
— Рано е. За благодарностите е рано, за псувните — също. Хайде, опитай се да поспиш!
Четиримата доста комично се сбутаха един в друг, изведнъж нетърпеливи да напуснат огромната лаборатория. Сякаш бягаха от съществото, което бяха създали.
Петият се позадържа, свали неловко зелената си хирургическа капа. Беше главният неврохирург, който се усмихна все така извинително:
— Дан, нали знаеш, че за хирурзите е много важно пациентът да пръдне, след като е излязъл от наркозата. Но ти понеже… искам да кажа сега е много важно да сънуваш нещо. Можеш ли и да сънуваш…
— Всичко е наред — довърши думите му странната акула и й се искаше да прозвучи весело, но беше само мелодично добро, затова добави: — Бъди спокоен! Наистина май всичко е наред!
И потъна в собственото си любопитство дали ще е способен да сънува.
8.
С излизането на учените, които бяха осъществили неговото превъплъщение, сякаш изведнъж всичко се промени. Научил се необикновено бързо и незнайно как, той побърза да изключи човешките си сетива, да мине на сетивните датчици. Стана с някакво просто усилие на волята, изненадващо лесно. Биоелектрониците в групата бяха надминали себе си — сега и това си спомни: по неговите теоретични пресмятания, разбира се. Бяха създали възможността мозъкът да управлява не само множество компютърни дейности, но и двата вида „сетива“ — онези, които възприемаха действителността като човешки очи и уши, и датчиците, притежаващи всички способности на електронните микроскопи, на телескопите, на термометрите и радарите, на жироскопите и рентгеновите томографи, на спектроскопите, спидометрите, везните и на още цяла дузина лабораторни уреди. „Гледана“ сега през тях, залата бе се преобразила в съвсем друга част на Вселената. Представляваше парче от гигантска мрежа, гъсто изтъкана от безразборни лъчения и лъчеви потоци, от едва различима с отделните си електрони каша, пронизвана от порои корпускулярни частици, завихрени по-бързо или по-бавно в избрана по своя си неведома причина посока. Пространството внезапно бе заприличало на странна видимост, за която учените столетия наред само са се догаждали, без да съумеят да си го представят. В тая видимост непрекъснато чезнеха и се появяваха молекули и атоми, блъскаха се, слепваха се един за друг или отскачаха като пръски от нажежена печка. Ускореното брауново движение на частиците издаваше присъствието на прозорци, където температурата на въздуха бе по-висока. Докато край отрупаните със студени уреди стени хаосът от вълнови лъчения и частици изглеждаше по-ленив. Хората бяха привличали или направо всмуквали в себе си тези лъчения, а с излизането си бяха дозасилили хаоса на тяхната кълбеста безпосочност. Уредите обаче, еднакво студени, не им влияеха така, затова навярно сравнително скоро датчиците започнаха да различават контурите им сред плътния, неуморим и пъстър танц на хаоса. Огромното му тяло на акула-чук, в чиято сърцевина, заровени под тройна изолация, пулсираха двигателите на студения ядрен синтез, също губеше своите очертания в тази неочаквана вселена, а той вече знаеше: беше там, сред нея, и я възприемаше такава с новите си сетива. И всичко бе станало като в детските приказки по някакъв вълшебен начин.
Но това ли беше нелинейната динамика, с която бе се измъчвал на упражненията по математика? Сред нея ли щеше да пребивава отсега нататък?
Задавайки си такъв въпрос, онзи, когото сътрудниците му бяха нарекли „Дан“, едновременно с чудодейно бързото възвръщане на съзнанието се почувства безпомощен. Неподготвен се почувства като математик, неподготвен като физик и като малка частица се почувства, напънала се да прониква в непроницаемото. Изкуствените интелекти сигурно биха намалили донякъде неговата неподготвеност, сам бе участвал в конструирването им, но още не посмяваше да потърси помощта им. Боеше се цялата тая чудотворна лекота да не е илюзорна, а и губеше доверие във всичко, създадено от човека, пред лицето на смайващата картина на Вселената.