Винаги невидим за човешките сетива, човешкият мозък не бе се домогвал истински до такъв образ на природата. Въпреки математическите му догадки-конструкции за нея, нелинейната динамика в структурата на Вселената се оказа абсолютно чужда му. Тя плашеше човешкия мозък, свикнал от хилядолетия да налага навсякъде свой ред по своя си логика, изградена от потребностите му. И, примирен в уплахата си, мозъкът, наречен Дан, опита да си внуши, че това ще да са първите неуверени стъпки в глъбините на Вселената. Само така щеше да се научи да си прощава и страха, и грешките, да си повъзвърне и самочувствието. Та нали този именно мозък, мъчил се напразно да си състави по-точна картина за нелинейната динамика на явленията, все пак бе съумял да се потопи в нея, благодарение на изобретени пак от него изумителни сетивни анализатори!
Същината на Вселената ли наблюдаваше сега? Парадигмата на друга същностна организация ли съзерцаваше, в която цареше неведом за нормалния човешки мозък порядък?
Бог не си играел на зарове, казал бил някога Айнщайн. Но щеше ли да го изрече, ако бе имал възможността да види кабинета си, както го гледаше сега Даниел Димих? Защото целия този хаос май го управляваше Принципът на неопределеността, ако изобщо нещо е в състояние да го управлява. И единствено съмнението, налягало го от време на време — „Не е ли закодирано всичко онова, което човекът трябва да знае за света, в самия него?“ — само това съмнение е попречило на Айнщайн да изключи съвсем омразната му квантова механика от разсъжденията си за света. А без нея не е възможно дори само да си представи такъв образ, който, изглежда, наистина е закодиран в човешкия мозък! Щеше ли иначе той да си пожелае въпреки всичко сетива за него. Но такава ли е вътрешността на света наистина? Тогава няма защо да й се плаши! Все ще се научи да се оправя в нея, както човекът постепенно се е научавал да се оправя на своята планета. Защото, ако с повечко хладнокръвие се вгледаш в хаоса, ще забележиш, че той като че ли не се изплъзва съвсем от гравитационните сили и от познатите вече закони за формообразуването на материята. Колкото и безформено да изгледаше сега всичко около него! И по-удивителното бе всъщност не толкова хлътването му в абсолютно непривична Вселена, колкото това, че с такава устременост, като завръщане към нещо жадувано и родно, съществото, в каквото бе се превърнал, започна да мисли с привичната за нобелиста Даниел Димих интензивност!
Но само да мисли ли умееше мозъкът Даниел Димих? Не са ли останали в него и някакви чувства? Къде е вселената от усещания и страсти, на която този мозък досега е бил подвластен? Не бе ли способен и с новите сетива да надникне в нея?
Усещаше се гол и неподвижен сред неспиращ нито за секунда хаос от движещи се лъчения, сред невъобразимата „чорба“ от електрони, прострелвана от какви ли не частици, а не усещаше, както преди, техните пронизвания като болезнен обстрел. Бе ли приел хаосът своя необичаен гост? Защо тогава продължаваше да се усеща отделен, защо нещо в него продължаваше да се надява, че ще е само временно, само докато свикне с него? Ето, вече поне не му се плашеше! За разлика от другите човешки мозъци, които не са способни дори краткотрайни гости да бъдат на хаоса, а веднага обезумяваха и хукваха да бягат, той, Даниел Димих, вече умееше и да разсъждава за него. Вече помнеше, че още някога Пол Дирак бе говорил за Вселената като за плътна мрежа от електрони. Следователно онова в него, което още е човекът, продължаваше да стои като наблюдател встрани от всичко, наречено Вселена.
Да, все още се усещаше чужд на тази Вселена, но плуваше в нея като кълбо, кротнало се в удивителен басейн от топлинни и фотонни излъчвания, и от далечни звукови вълни, а всичко се движеше по незавършени параболи или летеше и се въртеше безпосочно в неопределими граници от инфра до ултра. Повечето лъчения и веселите порои корпускулярни частици сигурно идеха от околоземното пространство, чак откъм Слънцето нахлуваха през станалите невидими прозорци, защото всичко около него бе станало видимо, или идеха от още по-отдалеч! И той лежеше и се усещаше добре в този безграничен хаос, като ембрион в матката на Вселената.