Кентавър?… Великият кентавър Хирон, учителят на Херкулес, напъвал се да отваря очите на силата, да я накара да погледне през очилата на мъдростта! Но Хирон си имаше име, а той нямаше право да се казва Даниел Димих, така бе го измислило човечеството. Дори съкратеното „Дан“ можеше да стане опасно! Трябваше му нещо не съвсем човешко, защото, строго погледнато и научно погледнато, той вече не беше цялостен човек. И никога повече нямаше да бъде! Пък какво е, щеше да го решава времето в своя безкраен хоровод, както до безкрай ще се самоопределя и самият човек. Нали самоопределението му зависи от срещата със себеподобен разум, а тя едва ли някога ще се състои. Така че наистина нямаше защо да се бърза и най-добре ще е да започне с нещо простичко! Например, с онова най-просто за живите същества явление — способността им да спят. Притежаваше ли тая способност лишеният от тяло мозък? Щеше ли да е в състояние да се изтръгва за почивка от неспирните бомбардировки на многобройните датчици-сетива?
Лека тръпка сякаш изпъна и заглади онова, което беше той и което всъщност представляваше само един мозък, поставен в тройно бронирана и херметизирана кутия. Сигурно това беше неусещаният иначе волеви акт на този мозък да изключи сетивата-датчици, чието местонахождение се намираше навсякъде из хаоса, и мигом да преобрази вселената-хаос в просторна човешка лаборатория, натъпкана със заканващи й се уреди. Тази „закана“ го потопи в познат уют и той можа да си каже със своя удивително любезен глас:
— Хайде сега, мозъче, понапъни се да изпърдиш някой сън! Нали така ти заръча хирургът?
Но пак не долови гъдела на смеха в себе си. Вместо него отново зина като паст на незнайно чудовище черната празнота и той се опита да я нахрани, като й подхвърли утехата, че ще има безкрайно много време за тревожните въпроси. Макар че, ако все пак си е останал повечко човек, това време никога нямаше да му е достатъчно.
9.
Не засече мига на заспиването, не престана и да съществува, както когато го оперираха, за да раздвижат гръбначия му стълб. Нещо в него си остана будно. Нещо в него не спеше, вероятно някакъв рефлекс за самосъхранение. Вероятно страхът за това скъпо и прескъпо тяло, което не биваше да остава и за частица от секундата обезоръжено пред неизвестността. Макар да си имаше и свои, още по-надеждни рефлекси за самозащита. Така навярно е спял праисторическият човек в джунглата, пълна с нощни хищници, така вероятно спи сега и новият заяк в гората. А иззад дърветата й наизлязоха някакви хора и той се зазяпа в тях. Те вършеха такива чудновати неща, че направо го опиха с нелогични, но не неприятни действия. Едно момиче цъфна отнякъде сред тях, сякаш бе поникнало от високата трева на поляната. Прозрачната рокличка, пронизана от полегатите лъчи на следобедното слънце, открояваше бедрата на момичето чак до белия триъгълник на слиповете. То улови омагьосания му поглед, помаха му в шеговита закана с пръст и хукна да бяга с явното желание да бъде настигнато. Той обаче не се видя да тича подире й. Шепата му бе легнала направо върху онзи сияещ от белота триъгълник, обрамчен от двете страни с нежни косъмчета, сякаш бе забила бяла пеперуда. Но когато чу смеха на компанията, когато кой знае защо всички избухнаха в подигравателен смях, той се оказа дете, застанало в края на детска площадка, загледано в играта на други деца. Слушаше буйните им викове и трепереше от мъка, че нито един от тези викове не го позоваваше да се включи в играта. Всичките тия негови съученици, подгонили топката в училищния двор, го мразеха. Беше… беше, както го наричаха презрително, вундеркинд. Смяташе по-бързо от джобните им електронни сметала, резултатите просто се изписваха за части от секундата на някакъв вътрешен негов си екран и той само го прочиташе. Всичките формули на физиката, химията, биологията мигом се запечатваха в мозъка му и той всеки миг бе готов да издекламира който и да е учебник, измъчил съучениците му през цялата година.