Как да не го мразят? И как да не страда мъничкото му сърце от копнежа да стане част от тяхното шумно стадо?
Сигурно затова изведнъж се превърна в строен и пъргав студент, когото не пренебрегваха в университетските отбори. Не го презираха, търсеха го със страхопочитание да им обяснява неща от учебните предмети, но видимото им уважение бе насочено повече към способностите му на баскетболист, отколкото към състудента, с лекота вземащ изпитите по три-четири предмети от различни факултета наведнъж. Този бездънен в жаждата си да поема знания мозък го отделяше от хората, принуждаваше го да хвърля голяма част от амбициите си да заприлича на нормалния здрав момък, когото студентките харесват заради фигурата и елегантната му небрежност. То, разбира се, си беше нормалната житейска простащина и Димих я съзнаваше като такава, но въпреки това желаеше тази обикновена простащина, с цялото си същество я жадуваше и, аха, да я постигне в най-примамливия й вариант, когато в тялото му нещо обезпокоително се запроменя. Най-неочаквано очите му заплакаха за очила. После се обади нещо в гръбначния стълб. Бе легнал върху Силви, да, така се казваше студентката, на която много се стараеше да покаже какъв силен мъж е…
И ето че сега го показваше на тая Силви с целия триумф на своето могъщество! Бе се самозабравил в своята развихрила се сила, но тъкмо да стигне до кресчендото на нейната изява, изведнъж го сряза в кръста непоносима болка и той падна задъхан край голото и разочаровано женско тяло. А когато виновно прогледна към него, видя, че там лежи облечена и завита с леко одеялце възрастна жена и тази жена е майка му. И тя не беше до него! Полулежеше във фотьойла до кревата, а в кревата е Дани, вундеркиндчето, мъничко и болничко, и страшно обича тази жена, дето спи във фотьойла, но не смее да й го каже да не я събуди. В усилието да не я повика цялото му тяло се затресе от предишната неистова болка, така че той сепнато се събуди. Ако можеше да се нарече събуждане внезапното изчезване на всичките видения, пръснати из паметта му като жестоко насечени чукани от ампутирани ръце и крака.
Събуди се в новата за него вселена, защото полусъзнателно, с това почти неусетно волево усилие, с което сутрин повдигаме клепачите, бе разперил всичките онези датчици, които му поднасяха с добра безразборност царящия във въздуха на лабораторията хаос. И този хаос само леко го учуди, като нещо с досада отложено за занимания, не като нещо непознато. Болката обаче не бе изчезнала заедно с човешкия свят. Тя трептеше, сляла се с всички звукови и сетивни лъчения из въздуха, беше ту хаотична като брауновото движение на частиците, завихрени по прозорците от изгряващото слънце, ту целенасочено се заостряше да прониже единия или другия негов крак, едната или другата ръка. От време на време се врязваше в стомаха или гърдите му, търсеше подобно на самонасочващ се снаряд да улучи сърцето, което се мяташе полудяло из гръдния кош в опита си да намери спасение…
Такава болка бе изпитвал май само когато му правиха онези експериментални операции на гръбначния стълб, а те с нищо не повлияваха на болестта му. И когато като отчаян вопъл в него се надигна викът „Господи!“, болките изведнъж изчезнаха, сякаш великодушният бог бе послушал безмълвния му зов. Но заедно с това той осъзна, без облекчение и без тревога, че нямаше къде и какво да го боли по простата причина, че вече не притежаваше тяло, което да е в състояние да изпраща към мозъка му импулсите на болката. Разбира се, тази чукоглава акула бе снабдена и с датчици, раздвижващи рефлексите й за самоопазване при опасности, но те се задействаха без да докосват човешкия мозък, без да предизвикват в него каквито и да било преживявания.
„Мозъка му“ — ли каза? Нима все пак представляваше нещо друго, нещо по-голямо, което притежаваше мозък? Нима не е той мозъкът, притежаващ всичко? Душата ли бе това, духът ли говореше за мозъка като за нещо извън себе си? Онова ли най-най-неопределимо нещо у човека, ако въобще го има, ако мозъкът не си го е досъчинил в извечния си стремеж да намери причината за своята различност? Но защо тоя проклет мозък разнасяше със себе си в своите складове всичките тия безразборно нахвърляни там парчета от спомени, лишени от своя някогашен смисъл, забравени лица или лица, които изобщо не помнеше да е срещал някога?
Да, когато обсъждаха вграждането на мозъка му в киборга, допуснаха, че ще пренесат там и всичко онова човешко, което той е натрупал през годините в себе си, но решиха, че то би било полезно в живота на машина-човек като коректив на неговите действия. Но че ще се превърне и в източник на страдание, не бяха помислили. Нима щеше да си остане до своя неведом, но положително далечен край същество, непрекъснато страдащо по своята загубена човечност?