Изходът навярно бе в забравата, че е бил човек. Да се слее цялата машинария, подчинена на мозъка му, да се превърне в онова, с което бе увлякъл и другите от екипа: в уред за познание, какъвто никой човек не е сънувал в бляновете си за всемогъществото. Също така би престанал може би да усеща каквото и да било просташки човешко в себе си!
Ключалката на секретната лаборатория боязливо изчегърта, сякаш се готвеше да пропусне крадец. Нормалното човешко ухо едва ли би я чуло, а Димих вече знаеше и кой ще влезе. Бе уловил неговите излъчвания през вратата и го изпревари със сладникаво мелодичния глас, с какъвто радиото сутрин събуждаше децата:
— Здравей, Вик! Наспа ли се?
Виктор Аройо сепнато се изпъна на прага, а изненадата му не беше никак радостна. Излъчванията му бяха лениви и като че ли оваляни в тинеста тъга. Рече без усмивка:
— Би трябвало аз да те запитам. — Той енергично разтри с длани бузите си, при което разроши буйната си черна брада, придавайки й пародийно разбойнически вид, и добави по-бодро: — Ти май си вече съвсем… искам да кажа…
— Не се мъчи да търсиш думите, мозъкът ти още спи!
Бе превключил своите сетива-датчици.
Препарираният в своята ласкава благозвучност глас обаче не бе в състояние да моделира приятелската шега и тя прозвуча като учтива заповед.
Аройо привлече стол към голямата лабораторна маса и уморено се отпусна в него.
— Е, добре, разправяй! Как изкара нощта?
— Боли! Ужасно боли!
Ученият рипна панически от стола.
— Че какво ще боли? Как така?
— Цялото тяло! Всичко, дето е отрязано от мозъка, Вик. Дори и това, дето беше безчувствено преди, и то боли!
— Искаш да кажеш… Фантомни болки, така ли? — уталожи се паниката в думите на Аройо.
— Ъхъ. — Не особено благозвучното потвърждение излезе от него също като гальовно мъркане и това го вбеси. — Кой, по дяволите, измисли този идиотски глас?
Шуреят му се засмя с нескрито злорадство, защото и това, което явно бе предназначено да бъде ругатня, заприлича на любовно обяснение.
— Ти си го измисли, Дан! Твърдеше, че гласът не бивало да плаши хората, да ги отблъсква от теб. Нищо, ще свикнеш!
— Смей се, смей се! На чужд мозък и сто киборга са малко.
Аройо избухна вече в радостен смях:
— Хей, ама ти си си същият! И по-рано обичаше да си измисляш поговорки, само дето гласът… — Дребничкият разбойник отново се превърна в угрижен учен. — Но тия фантомни болки ме безпокоят. Отгде се взеха пък те? Нали центърът на болката реагира само на сигнали, а такива няма? Как точно ги усещаш?
— Сигурно са утаени в паметта. Да, да, дори не се сетихме за тях, докато те си лежат като утайки в паметта. Отрежат ти крака, а ти го усещаш в пространството, където е бил преди, присъствието му усещаш и те боли, боли…
— Дълго ли? Постоянно ли?
— Не, слава богу! Изглежда в минутите на почивка или при събуждането. Впрочем, почивката ми е твърде кратка. По-бързо се възстановявам, отколкото предполагахме. Хранителните разтвори…
— Безпокоят ме тия фантомни болки — повтори замислено Аройо, доразрошвайки брадата си. — Сигурно ще ти пречат.
— Стига с тях, де! Възможен ли е човекът без нещо да му пречи — пак не успя Димих да вложи в любезния си глас желаното сопване. — Но обезпокоително е, че сънувам. Дори сексуални сънища!
— Хирурзите ще бъдат доволни.
— Майната им на хирурзите! Аз трябва да престана да бъда човек.
Аройо можеше само да се досеща, че в думите му имаше гняв и рече виновно, разпервайки ръце:
— Не знам, Дан… Ще трябва сам да се справяш. Не знаем как да ти помогнем. Може би като те поизучим…
— Не ми викай „Дан“! Не човешко име ми измислете! Брейн, например.
— Брейн? — повтори Аройо думата, сякаш опитваше вкуса й. Устните му, заровени в брадата, измляскаха.
— Защо не? Изкуствените интелекти също наричаме мозъци. По-малко подозрително ще е.
Аройо тъжно се усмихна над английската дума за мозък и сякаш повторно се прощаваше със своя зет и бивш началник:
— Е, добре, Брейн! Искаш ли да ти прожектирам нещо, което ще те накара да не съжаляваш, че си престанал да бъдеш човек?
Той измъкна от най-близкото чекмедже на лабораторния шкаф видеокасетата и я пъхна в рекордера. Лабораторията мигом се изпълни с познатия от погребенията траурен марш, озвучаващ познатата му огромна актова зала на централния университет в прославения университетски град. В средата й на висок постамент се издигаше в лек наклон отрупан с цвета, подпрян от множество венци, луксозен ковчег. Сред цветята стърчеше жълтеникав, порцеланово лъскав нос. Камерата продължи да панорамира и екранът се надвеси над мъртвия, показа цялото кукленски вдървено лице на покойника.