— Това съм аз? Нали, Вик? — обади се с едно сякаш току-що влюбено възклицание новопокръстеният мозък.
Аройо не отвърна. Бе се смръщил към екрана на монитора, навярно едва сега осъзнал истинските измерения на грандиозното мошеничество, в което участваше. Разрошената му брада също изглеждаше уплашена.
Лицето никак не приличаше на предишния урод от инвалидния стол. Козметиците от погребалното бюро бяха се попрестарали да го направят хубаво, почти усмихнато. Сякаш се надсмиваше снизходително над целия цирк, обявен за траурен ритуал, където първите учени и политици на страната се редяха на опашка пред майка му, сестра му и Рут. Да, Рут беше, позна я въпреки забуленото с черния воал лице. Сигурно бе го покрила, за да не видят, че изпраща съпруга си с облекчение. А и защо не, сега би трябвало да пее и да подскача, защото и онова същество в корема й сигурно вече се е разскачало…
— Спри го, Вик — с блага любезност помоли Брейн. — Не ми е приятно да го гледам. Впрочем, всичките тия ритуали затова и служат де, да измамят живите, та по-леко да понесат смъртта. Вярвам, веднага са кремирали тия мои жалки останки, за да няма доказателства.
— Бъди спокоен, Дан! Прощавай… Брейн! Съобщението ще направим чак след като сме извършили всички изследвания. Няма да е скоро. И няма да е без твоето съгласие. А дотогава всички ще си траем от страх пред правосъдието. Най-много ме радва, че паметта ти се е съхранила. Нали вече всичко помниш?
— За беда — всичко! А би било хубаво да го забравя.
Думите весело изчуруликаха, вместо да прозвучат гротескно. И нямаха нищо общо с драматизма на обзелото го раздвоение дали наистина би било по-добре да изключи целия си предишен живот.
Ключалката на вратата тихичко прищрака.
— Идва Бор — съобщи Димих и сякаш се радваше, че при него ще влезе още един човек.
Виктор Аройо сепнато се обърна към вратата, където още никой не бе влязъл. После все така стреснато изгледа акулоподобното туловище.
— Брейн, знаеш кой иде, така ли?
— Помня излъчванията му, а те минават и през вратата. Не се плаши! Оказа се, че сетивата-датчици не се изключват напълно, някои от тях действат заедно с човешкия тип сетива.
Аройо пресилено се засмя:
— Бор, здрасти! Наспа ли се? Идвай, че аз трябва да вървя на проклетото заседание, дето ще ме коронясват за директор на Института.
— Кукуряк съм — отвърна гръмогласно младежът. — А ти, шефе, как си? Чух да се оплакваш от нещо, но нали това искахме! Защо да се плашим?
Таванът на залата като че ли се сниши от високия датчанин, който се спря до шкафа при стената и заизважда от чантата си шарен термос и пакети със закуска.
— Шефът сега съм аз, запомни го, Бор, и да не съм те чул повече да бъркаш! — опита се Аройо да имитира заповедта на някакъв абстрактен фелдфебел. — Той е Брейн!
Младият учен изригна весело край шкафа:
— Брейн ли? Че то не звучи лошо! Брейн! И така, Брейн…
— И така, Брейн — продължи вместо него Виктор Аройо. — Оставям те в лапите на тоя момък. Решихме той да провежда с теб първите упражнения. Препоръчвам ти да изпълняваш нарежданията му. Вече не си никакъв началник и даже никакъв човек не си вече, а една машина, която е длъжна да бъде послушна, ако иска да стане и полезна. Не знам дали ще свърша до обед, но по възможност не се карайте, защото с тоя твой глас ще излезе много смешно, Брейн!
10.
Докато Борис Бьорнсон навличаше зелената лабораторна манта, Аройо предпазливо изнесе брадата си навън, поповдигайки се на пръсти, навярно да изглежда по-висок или от страх и респект. Не забрави обаче да заключи подире си. Не само тази лаборатория бе засекретена, Брейн вярваше, че сътрудниците му не са забравили да засекретят по същия начин цялото крило на Института. Пред вътрешния му взор обаче още се точеше траурната процесия. Някъде в края на редицата й зърна и датчанина, на когото всъщност дължеше специална признателност, защото той извърши с младежки ентусиазъм цялата организаторска работа по тайното прехвърляне на неговия мозък в преустроения втори прототипен модел на суперкиборга.
— Не искам да те дразня, шефе…
— Брейн! — поправи го онова нещо, което искаше да не бъде повече човек, а с болка осъзнаваше, че не бе се отървал от най-примитивните човешки страсти.