— Прощавай! Брейн! Исках да кажа, жалко е, че вече няма да можеш да изпиеш заедно с мен едно хубаво кафе.
Кафето трябва да бе наистина от най-добрите сортове, защото докато Бьорнсон си наливаше в чашката на термоса, ароматът му взривообразно изпълни лабораторията. Брейн би трябвало да бъде доволен — изкуственият му нос, по-мощен в улавянето и разпознаването на миризми дори от носа на обучените кучета, действаше безукорно. Вместо това се насили да бъде строг и пак не успя:
— С това ли ще започнем упражненията? И докога ще ме държите неподвижен?
— Извинявай за кафето! Рекох да видя ще ти липсват ли малките човешки радости.
— И големите няма да ми липсват. Може само да ми се завижда. Щом пожелая, потопявам се в съвършено друга вселена, стократно по-богата и разнообразна, а най-вече по-истинска от просташкия модел, който човешкият род си е измислил, за да изпитва тялото му измамни удобства и удоволствия.
— Има, значи, с какво да се утешаваш — измърмори младият учен и премести опразнения от Аройо стол по-близо до шкафа, където димеше чашата с кафето край първия от разтворените пакети със сандвичи. Седна, изпъна дългите си нозе, кръстоса ги и едва тогава продължи, осъзнал, че думите му бяха издали неговото неверие. — Ако е така, Брейн, наистина ти завиждам. Но може да ти се завижда, дори да не е така. За сетивата, за количеството нова информация, каквато никой човек никога не е получавал направо в мозъка си. За освободеността от веригите на просташката плът…
Последното не биваше да казва или поне не в този момент. Заковал го някъде по дъгата на фасетното си зрение, Брейн си отбеляза с горчивина, че тая едра и силна мъжка плът сигурно му дрънчи с приятни вериги. Както бе дрънчала на него самия, когато в живота му влезе Рут, за да разгори там почти неугасима любовна радост. Тя обаче за доста дълго време отклоняваше мозъка му от онова, което философи са обявили за най-висше човешко предназначение. Наистина ли то бе най-висшето? И щеше ли да го потвърди новото му битие, след като за човешкото непрекъснато ще му напомнят проклетите сънища, предизвикващи после фантомни болки?
— …може пък това да е наистина началото на онова прераждане, дето ме убеждаваше в него. Не знам, Брейн, караш ме да вярвам в някаква предопределеност, а тя ми е чужда… Макар живото същество, все едно растение или човек, да съществува до някое време, когато видът му забележимо почва да презрява в еволюцията си. И като че ли трябва просто да загине или да премине на някакъв друг етап, в друг вид, но пък чак такава мутация… Да си призная, затова все пак кандисах на този щур експеримент…
Брейн използва объркаността му и паузата, в която Бор търсеше ново начало на думите си, за да вметне с напразен опит да бъде заядлив.
— А казваше: откъде ще вземем мозък, който да оправдае стойността на присаждането. Впрочем, намерихте ли кой да плати работата?
Датчанинът отпи глътка кафе, отхапа от сандвича си, издъвка:
— Половината даде Институтът за далечните планети. Надяват се накрая да им те предоставим. Другата половина даде на доверие постоянният ни спонсор. — Той преглътна залъка си. — Вярно е, отказах ти в началото. По убеждения съм против елитарността. Но можех ли да не участвам в едно занимание с онова най-неназовимо нещо в човека, дето му викаме ту разум, ту съзнание или душа. Само в мозъка ли е то, какво би правило без тялото? Питал съм се, ше…, тю, ще го тръсна някъде, дето най не трябва! Исках да кажа, питал съм се, Брейн, щом сперматозоидът оплоди яйцеклетката и тя почне да расте, да расте в топлата и уютна влажна утроба, туй неназовимо нещо с нея ли се ражда? Знам, от социална гледна точка звучи наивно. Нали законът прие, че ембрионът още не е човекът, но го направи от чист прагматизъм, за да можем да вземаме за присаждане гени от човешка биоплазма… А въпросът си остава, Брейн. Още там ли в ембриона се развива, или се появява у детето, чак когато то бива изхвърлено от майчината утроба в съвършено новата за него реалност? Където влагата е заменена със значително по-хладен въздух, тъмнината със светлина, пъпната връв — със сетивата като съвършено различни пъпни вървища, които постепенно го свързват с планетните условия. Тази ли нова утроба ражда разума? Гея ли го ражда? Защото той очевидно се развива заедно с растежа на новопоявилото се тяло. Но заедно с него ли умира, щом се създава отделно, или Гея го прехвърля в друго някакво състояние?
— Бор, тая заран си склонен да философстваш. Изглежда все пак не си си доспал. Дано кафето ти помогне.
Младият учен разбра подигравката въпреки милата благозвучност на синтезирания глас. Позасмя се сконфузено: