— Така или иначе, не може да не признаеш, че човечеството прави чрез теб опит да задържи за по-дълго онова, дето го наричаме разум и дух, да му създаде стократно по-богата и силна връзка с Вселената чрез могъщите сетива-датчици, чрез сонорите, радарите и така нататък. Имаш ли вече някакви наблюдения?
Заедно с въпросите си датчанинът престана изведнъж да дъвче и се втренчи в очакване към неподвижното акулоподобно тяло, проснато на лабораторната маса. Не получи обаче отговор и като захвърли сандвича си на шкафа, решително се изправи:
— Прощавай, Брейн! Имам чувството, че ти дължа не само обяснение за моето поведение. Прощавай! Може човечеството да е поизбързало с този свой опит, но то по природа си е нетърпеливо. И ако действително съществува някакво прераждане на духа, кой знае в какво щеше да се преродиш! А ето сега аз… — Той извади от джоба си мъничък инструмент, приличен на секретен ключ, и пристъпи към лабораторната маса. — Сега ще те освободя и духът ти ще се озове в най-могъщото и най-сръчно тяло, съществуващо на тази планета.
Той пъхна с показно тържествен жест ключа някъде извън зрителното поле на Брейн, превъртя го все с тая комична парадност, очевидно целяща да омаловажи иначе безспорния исторически миг… Не, може би само си го въобрази, но Брейн почувства как по цялото му тяло рукнаха буйни потоци кръв. Всъщност за пръв път почувства и тялото си. Тази кръв съживи всяка клетка… Глупости, всеки застинал в своята неподвижност възел на вълшебната машина, в която се намираше, съживи. И дори цялото това вътрешно движение да бе самоизмама на въображението му, то го изпълни с неизпитвано досега чувство за неограничена сила, превъзходство над всичко наоколо.
След ритуалния жест Борис Бьорнсон, сякаш осъзнал някаква пакост, побегна от лабораторната маса, спря се чак на отвъдния край на лабораторията. Залисаният в новото си самочувствие Брейн не видя дали той измъкна вълшебното ключе от него, или го остави там.
— Как се чувстваш сега, Брейн? — запита го позасраменият от бягството си Бьорнсон и с крадливи крачки потърси спасение при шарения термос.
— Великолепно! Сега вече действително съм в тази нечувана утроба, за която ми философстваше одеве.
— Тогава да започнем с упражненията по програмата, а? Не слизай от масата, да не направим някоя беля! Аз ще си допия кафето, а ти се опитай волево да подмениш кръвта си. Ако не помниш как, изкуствените интелекти ще ти кажат, но трябва да го отработиш до пълен автоматизъм…
Датчанинът се върна на стола си заедно с пластмасовата чаша в ръка и с изкуствено нехайство я поднесе към устните си. Очите му останаха заковани в малкия монитор на контролния изпитателен стенд.
Да, разбира се! Онова, дето го усети като рукване на кръв, бе съвсем друго. Бяха задвижващите токове-импулси, тръгнали от ядрените батерии. Иначе самият той, мозъкът, си плуваше постоянно в течност, подобна на кръв. От нея се хранеше, благодарение на нея съществуваше изобщо. Тя се намираше в два големи резервоара в коремната област на киборга, там в непрекъснат електролизен цикъл се обогатяваше с нужните хранителни вещества, а кислородът за нея се раждаше в добре изолирани катодно-анодни кутии. Този мозък, макар да се намираше в тяло, предназначено за работа в лишени от въздух, не планетарни условия, си оставаше навеки свързан с родилата го утроба на Гея.
За частици от секундата Брейн се стъписа пред обслужващите го шест изкуствени интелекта. Помнеше само, че бяха разделили функциите между двете полукълба с оглед на специфичните им нужди, но към кой от компютрите трябваше да се обърне… Не успя да си спомни. Едно усилващо се напрежение го заизпъва, както когато някога в главата му нахлуваше кръв от рязко повишилото се кръвно налягане. Да, новата „кръв“ осезателно вече изтласкваше старата обратно в другия резервоар, още преди да разбере кой компютър бе го направил. А той някак изведнъж и без усилие се видя да взема допълнителни външни резервоари, защото потегли на дълъг път из космоса, изведнъж знаеше и как да ги включи към тялото си. Така е! Ако мозъчните му клетки не се изхабяха скоро… Не би трябвало, нали нямаше да обслужват и някакво болнаво тяло… Никой смъртен обаче не знаеше все пак колко дълго ще живеят мозъчните му клетки!… Да, можеше и цял век да изкара далеч от Земята в самотния си и неумъртвим гроб на тялото-киборг… Щрак!
Изщрака ли нещо в него, което чу само той, или бе тръпка някаква.
— Отлично — кимна Бор към монитора на стенда. — Трябва обаче да го правиш всеки ден тая седмица. Така да го автоматизираш, че да го правиш и в условия, когато компютърът откаже и ще си принуден да минеш на собствено управление.