— Ама да се оженим ли искаш? Разбира се, това…
— Глупости — прихна тя. — Хайде! Стига си се преструвал на умрял!
И повторно се опита да напъха длани под мишниците му. Грубостта й, каквато той не помнеше, предвещаваше скандал и Димих недоумяващо преглътна собствената си язвителност, опита се да разбуди покорството си. Свали очила, слепешката ги пъхна отзад в количката. На носа му, над леката изгърбеност цъфна като раничка кървавочервената черта от тежестта на непрекъснато дебелеещите стъкла. Новият опит на Рут да му помогне го застави да бърза. Залепи стола си плътно до леглото, прекатури се странично на твърдия матрак и послушно изпъна гръб. Мускулите на лактите му потрепераха и той не би могъл да каже дали физическото усилие потискаше повече възбудата или безсилието на покорството. Вдигна длан да обърше бликналите на челото му капчици пот и видя през полуспуснатите си клепачи размазания бял облак на вече голата Рут.
Зрънцата на възедрите й гърди сигурно бяха поникнали като жадни за живот любопитни към света цветенца, но Димих ги видя такива само в насила повикания си спомен. И кожата над гърдите трябва да бе порозовяла от нахлулата в нея кръв. Положително цялата й великолепна голота, която бе обичал ту с романтична нежност, ту с бруталната безогледност на страстта, сега се надсмиваше на неговата немощ. Не, не бе в състояние да я пожелае както трябва, а се налагаше да потиска допълнително чрез разумно послушание надигащата се в него съпротива! Защото Рут все пак не бе поисквала друга отплата за своята необикновена преданост, освен това, което преди бе и за двамата радостно обезумяване.
Рут едва ли имаше чак толкова често нужда от него. Увлечението й по математическите модели на компютърните конструкции винаги бе било по-силно, любовта й към науката по-всеотдайна и Димих отдавна я подозираше в опити и по сексуален път да разбужда съпротивителните сили в тялото му за борба с болестта. Кой ли бе й го внушил, гаврейки се с трагичната им връзка? Или идеше сегашната й нова и неприлична настойчивост от някакво женско предчувствие, че предстои да го загуби?
С ловкостта на обиграните си от компютрите пръсти тя смъкна панталона му чак до глезените, отпрати подире и долните гащета, приюти в шепата си онова, което до неотдавна веднага скачаше за действие. От гънката под гърдите й занадничаха две симетрично разположени тъмнокафяви бенки. По-рано той обичаше да ги целува, а сега през завесата на силното късогледство те му заприличаха на незнайни, но опасни буболечки. Димих стисна клепачи, измъчено се усмихна:
— Овладяваш некрофилията ли?
— Мълчи — шътна му тя. — Казах ти, искам дете!
Качи се на кревата, предпазливо легна отгоре му, сякаш се боеше да не скърши нещо под себе си. Той усети топлината и тежестта на тялото й само там, където сетивните клетки в кожата още възприемаха.
— Рут, скоро ще се парализирам целият и ако не ми помогнеш да си ида с достойнство, ще ме изтезават до смърт в някоя болница.
Устните му се разиграха от изкушението да й съобщи своята идея, но тя импулсивно ги смачка с ръка. Димих все пак успя да провре между пръстите й подигравката си:
— Да не си повярвала на журналистите, че съм гений? Чист европейски патриотизъм! Па и гениалността не се унаследява.
Завещанието му, съставено в нотариата, определяше Рут Аройо за пълна наследница на всичко негово — от голямото жилище до библиотеката, компютрите и авторските права. Майка му и разведената му сестра го приеха за справедливо — Рут изцяло бе ги отменила в гледането му, притежаваше и способността да се грижи за посмъртната му слава. А те, материално обезпечени, не се нуждаеха от неговото имущество. За какво й бе тогава това дете, което щеше да дели с нея наследствените права? Отгоре на всичко щеше да пречи и на научната й кариера, която тя бе пожертвала заради него!
Изслушала тогава при нотариуса завещанието му с потъмняващо лице — от неловкост, или от осъзнаването, че то всъщност означава натоварване с нови отговорности и доживотно обвързване с името на Даниел Димих, Рут сега отпаднало полегна край него. Ръката й спря да милва онова, от което още искаше своето дете.
— Трябва ли непременно и в такива моменти да дрънкаш глупости?
Силно измършавели, бедрата му не възприемаха вече и температурните разлики на въздуха. Само в нещото между тях животът още бе в състояние да надига глава като тревата под престарял асфалт, но, вместо да се съвземе, то съвсем бе примряло в топлината на дланта й. Димих рече треперливо: