Заплахата бе толкова сладостно любезна, че не можеше да не предизвика нов прилив на мистичен страх у младия учен. Чак и гласът му потрепера:
— Упованието ни, Брейн, е, че ти си, така да се каже, създател на себе си. Моралното ти чувство ще определя способността ти да поемаш отговорност за своите постъпки.
— Чудесно го каза, Бор! Но от него най-много ви е страх, нали? От моралното чувство. Така е! И най-съвършеният киборг се нуждае от точно формулирани задачи. Ако му възложиш, примерно, да колонизира някоя планета, а не му кажеш какво да прави с тамошната природа и с новите същества, ако има такива на нея, той може всичко да изтреби, за да дойде човекът на чисто, нали така? Но ето че аз не съм такъв киборг. В мен има човешки мозък с всичката му безотговорност към света. Същата с каквато досега човечеството се е отнасяло към природата. И ние стоим като чирачето на магьосника от стихотворението на Гьоте, дето извикало духа да му донесе вода, но забравило заклинанието как да го спре и той започнал да пълни цялата къща…
— Брейн, да оставим упражненията за утре, а?
Датчанинът се изправи, готов веднага да прекъсне заниманието и да избяга, а страховите му излъчвания сякаш се готвеха да пръснат зелената му лабораторна манта.
— Ти не си киборг, Брейн, не се нуждаеш нито от точни нареждания, нито от заклинанията на чирака-магьосник. Ти си човек, а човешкият мозък не се нуждае от формули, за да определя кое е добро и кое зло. Но драмата ти, разбира се, е тежка. Трябва да свикваш с един живот, в който те очакват непознати унижения. Поне докато крием кой си. Тръгнеш ли сред хората, те, дори и да знаят, по навик ще искат от теб каквото им хрумне. Ще им обясняваш ли, че не си машина, а човешко същество? И как ще го доказваш, без да ги изплашиш до смърт? Признавам си, не бих желал да съм на твое място, Брейн.
Кадифено-кафявият монумент още повече се наклони към младия учен, безшумно изстреля от гърдите си нещо, приличащо на ръка, улови с нея зелената престилка на младия учен, завъртя реверите й около себе си, докато благият му глас любезно го питаше:
— А моето могъщество не те ли съблазнява, Бор? Не ти ли се иска да бъдеш поне силен като мен? Или се смяташ за достатъчно силен?
Ръката, източила се като стрела на кран от гърдите на акулата-киборг, вдигна младия учен за усуканите ревери нависоко и продължи бавно да го издига, докато главата му не се удари в тавана.
Бьорнсон бе размятал в безпомощен ужас ръце и крака.
— Шефе, моля те! Какво правиш? Брейн, пусни ме, какво си намислил?
— От високото ли да те пусна, или да те хвърля към отсрещната стена? И в двата случая ще се изпотрошиш. Особено ако те ударя.
— Сигурно, Брейн. Но защо? Защо го правиш, та ти си разумен.
Ръката-кран внимателно заспуска младия учен обратно към пода, сякаш демонстрираше способността си да борави и с чупливи вещи.
— Бор, исках само да ти покажа, че не е чак толкова лошо да си на моето място. И че нарежданията ще си ги давам аз, а не глупаците, решили, че съм им послушна машина.
Датчанинът заоправя престилката си, събирайки остатъците от своята храброст.
— Шефе… Прощавай! Брейн, ти не си Франкенщайн, нали? Ти си един велик мозък, който носи в себе си любознателността и морала на съвременния учен…
— Стига си дрънкал за това, Бор! Ще го обсъдим, когато аз реша. Засега съм само мозък, който прекалено дълго е битувал в едно безпомощно тяло, та му е нужно да се нарадва на новопридобитата си жизненост. Затова усещам сега в себе си всичко друго, само не и готовност за покорство. Разбра ли? Ще разчитам на твоето съучастничество, Бор. И на твоето мълчание. Поне докато разберем какво точно сме създали. Бъди ми съюзник, Бор, и няма да съжаляваш! И не забравяй, че имам в себе си детектор на лъжата.
Който не реагира, когато младият учен с подплашен рефлекс бързо закима в знак на съгласие.
11.
С приближаването на стъпките по коридора електронната акула Брейн се отлепи от вратата, чиято сложна система за заключване бе изучавала, и легна на пода край лабораторната маса с опразненото метално корито. Със същата скорост прибра и всичките си крайници-инструменти, заприлича на заобленото, кадифено-кафяво туловище на неизвестно същество. Възприетият от сензорите й и през бронираната врата коктейл от познати излъчвания бе примесен с непознатия аромат на трети човек. Брейн превключи на фасетно зрение и зачака да види кой ще влезе.
Новият директор на Института по евристика и авангардни компютърни технологии професор Виктор Аройо пропусна пред себе си своята сестра, пропусна след нея и Бьорнсон, но му предостави той да заключи подире им. Рут се спря стъписана край вратата. Побояла се да пристъпи навътре, тя търсеше с очи вероятно нещо познато, докато ги закова в проснатия на пода Брейн.