Луничките по нослето й за втори път загубиха слюдения си блясък, напусна я и веселата й дързост:
— Но той… той не говори като киборг! Кой ви беше психолингвистът?
Неподвижната акула на пода отново избълва с невидимата си мембрана низ от галещи ухото думи, които още по-силно плашеха:
— Рут, ако искаш да разговаряш с мен, не питай за такива неща. Не питай изобщо как и защо съм създаден! Покойният Дан не всичко ти казваше.
Въпреки предупреждението му бременната се възмути:
— Тоя киборг е повече от странен! И защо му е такъв видът?
— Твоят вид сега е също много странен с тоя корем — отвърна вместо тях киборгът от пода, а сякаш засилената нежност в гласа му заличи закачливата шега.
Рут тропна по кахления под с подутия си в глезена крак:
— Аз съм бременна с нов човек, затова, но ти… Ама не, това е… това е… И да се подиграва сте го научили! Един киборг да се подиграва на човека! Нарушили сте основните закони…
— Още е в експериментален стадий — промърмори Аройо в брадата си. — Ще има много корекции.
— Ако аз ви ги разреша — съобщи със своята любвеобилна безцеремонност Дан, вдигна се неочаквано от пода в немислимо за човешко или животинско тяло огъване и безшумно припълзя на невидими крака до жената. Тя се опита да побегне, но зад гърба й все още имаше само стена. — Позволи ми да те докосна, Рут! Не се страхувай от мен, само ще те докосна!
Аройо стисна сестра си за лакътя, лекичко я отблъсна от себе си.
— Не се бой, не е способен да ти навреди! Хайде, Дан, недей да плашиш сестра ми! Бременните не бива да бъдат стряскани!
Акулата-киборг изправи чуковидната си глава. От огънатото й като въпросителна туловище се изстреля навън гъвкав камшик, спря се във въздуха, врътна се и предпазливо се заумилква около корема на Рут, издул тънката й рокля. Невидимият синтезатор занарежда с доверителния шепот на гледачка-пророчица:
— Не се плаши, Рут, това е ехограф! Сигурно вече знаеш, носиш момче в себе си. Чудесно момченце е! Имаш ли вече име за него?
Устните на Рут се разтрепераха:
— Имам.
— Ако го кръстиш Даниел, ще направиш добре. На баща му. Па и на мен, нали Дан е съкращението.
Рут потърси убежище в широките гърди на брат си.
— Какво е това… какво… Вик?
Аройо се опита да обхване с късите си ръце разширената й талия, не успя и сам се опря за опора на стената, заглади със свободната си ръка косите й.
— Не се бой, казах ти! Той просто знае много за теб, нали е все с нас. От нас е попил всичките си знания…
— Не, не, не — почти в захлас се бранеше Рут. — Не киборг ме гледа от него! Същински човек! Дори не знам с какво ме гледа, но цялата го чувствам…
Бьорнсон криеше усмивката си, защото това за него не можеше да не е забавно зрелище. Не успя да я скрие само когато Дан, вирнал нагоре акулообразното си тяло, така импозантно се изпъна, че разперената му глава едва не подпря тавана и оттам изсипа своята кадифена любезност върху им:
— Не ме обиждай, Рут! Не съм човек. Никакво такова жалко и хилаво същество не съм, дето се хвали, че било венец на природата. А е само един досаден трън в челото й! Аз съм бъдещето, Рут, и цивилизацията ще бъде на такива като мен. Запомни го! Върви сега да съчиняваш нови приказки за момчето, което ще родиш!
Братът и сестрата бяха се втрещили към него под водопада от гръмогласното проповедничество, защото възприемаха подигравката му като заплаха. Рут дори си позволи един малък припадък, сгушвайки се прималяла под брадата на брат си. Аройо внимателно я повлече към вратата, а датчанинът, вече искрено разтревожен, се спусна да отключва трезорните ключалки.
В коридора на секретния отдел, вечно пуст, имаше една-единствена пейка и тя бе доста далеч. Рут обаче се довлече до нея, усетила, че тежестта й не е по мускулите на един професор. А докато той внимателно я спускаше на пейката, изохка в брадата му:
— Какво сте създали, брат ми? Вик, вие сте престъпници! Това не е киборг, това е чудовище някакво…
— Стига де, ще повредиш бебето! — смъмри я той. — Всичко е заради тоя идиотски глас, който не може да модулира! Ще трябва да го сменим…
Едновременно с него останалият в лабораторията Борис Бьорнсон си позволяваше да се кара пък на бившия си шеф:
— Ако си способен на това, би трябвало да се засрамиш, Дан! Защо не контролираш себе си? Вече говорихме за отговорността.
Киборгът бе се смъкнал от плашещо величавата си поза на пода и лежеше там като току-що обезглавен змей.
— А вие защо ми я водите тука?
— Длъжен си да свикваш на всякакви изненади. Решихме да проверим. Но ти… Защо се държа така? Защо я изплаши? Нали твърдеше, че хората ти били безразлични.