— Да не идва повече — отвърна кентавърът с името Дан, а четири от двигателните му крайници телескопично го повдигнаха, но го отнесоха към зарешетения прозорец на секретната лаборатория. — Разигравах комедия, Бор. А на бебето нищо няма да му стане, Рут не е от плашливите. Щом не се уплаши да се омъжи за мен…
— Никак не приличаше на комедия! И не се опитвай да ме баламосваш, Брейн!… Прощавай, оставаме на Дан, нали? Желанието ти да кръсти бебето на теб говори за друго.
Дан се питаше дали храбростта на младия датчанин бе се родила от призива да му бъде съюзник или от загриженост за Рут, но не настоя да си дава отговор, а рече, почти убеден в искреността си:
— Чисто умозрително беше, повярвай ми! Абсолютно ми е все едно как ще го кръсти, макар да имам рядката привилегия да знам, че детето наистина е от мен.
— Дан, разбра ли най-после разликата между изкуствения и естествения мозък? — с разлютено коварство в гласа го запита Борис Бьорнсон и явно му готвеше някаква клопка, но Дан не я предусещаше като опасност и реши да му достави удоволствието, защото усещаше превъзходството си:
— Те са много, но ти имаш предвид само една от тях, нали?
— Изкуственият разум не е способен да лъже. И е еднакво безразличен към всичко, това е!
Гневът на младия датчанин дори като че ли му се хареса. Надигна туловището си към зарешетения прозорец, фасетното му зрение видя обаче само късче сивосиньо небе, небе като стена. И му се прищя да превключи на другите си сетива, за да погледне и отвъд тази стена.
— Бор, ядосан си. Обърни една чаша коняк и заради мен! Не ми се тренира днес. Но си помисли и за другата разлика между изкуствения и естествения мозък! В естествения никога не можеш да влезеш, както в изкуствения. И в повечето случаи не си в състояние да го разбереш. Затова те и пращам да се напиеш. А защо човек се напива, мислил ли си? За да избяга от нещо. Хайде, бягай!
Борис Бьорнсон дълго го изгледа, но вътрешно бе вече го послушал, защото наистина му се искаше да избяга от тази лаборатория. При вратата обаче все пак се обърна разтревожен от собствената си съвест:
— Нали ще мируваш, Дан? Обещай ми! Иначе ще те изключа. Наистина ли изпитваш нарастващо чувство за превъзходство над човека?
— Бягай и се напий, ти казах! Къде ми е превъзходството, щом ти можеш да се напиеш, а аз не мога!
И отново не прозвуча нищо шеговито в този синтетично красив глас. Само в подредбата на думите нещо заприлича на горчивина и на подигравка, но датчанинът не направи опит да разбере към кого е насочена.
12.
Докато отключваше, една нечовешка ръка се совна над рамото му и дръпна тежката бронирана врата с такава безогледност, че тя го удари в лицето. Бор се люшна назад ослепял, от носа му рукна кръв, но като че ли падна в метателния механизъм на катапулт, който го запрати обратно в лабораторията. Грамадният датчанин прелетя десетината метра до дългия стенен шкаф, удари се в него и се свлече на пода под оглушителното дрънчене на десетки уреди и инструменти. Когато отново прогледна — а замайването му едва ли бе траяло повече от няколко секунди, — акулата-киборг не беше вече в лабораторията.
Страхът го разтърси с такава мощ, че смачка болката от двойния удар. Бор размаза с длан кръвта по лицето си и хукна навън. Коридорът, естествено, бе празен, но би ли могъл изобщо някой да спре чудовището, което умееше да се движи с автомобилна скорост по всякакви терени?
Двамината общи работници на двора, обръгнали на техническите чудеса в Института, му разказаха, че „нещо профуча край нас…“ и „Нещо дълго около два-три метра, шоколадово на цвят… На крокодил мязаше или на делфин… Аха да се блъсне в нас, па току ни прескочи с някакви кокилести крака… Поне десет метра скочи и хайде над оградата…“
Бьорнсон усети своята безпомощност като повторен удар. Спря зашеметен и объркан насред двора, извади джобна кърпа и затисна с нея носа си, който продължаваше да изцежда капки кръв.
Не беше ли бившият му шеф един от най-трезвите умове на планетата? Защо тогава бе това внезапно бягство? Нима не осъзнаваше, че то наврежда единствено на техния замисъл? Полудяване ли беше, внезапно умопомрачение ли, какво бе станало в тоя мозък? Или Рут неволно бе го подтикнала към тази постъпка?
Мярнало се в съзнанието му, името на Рут го подсети къде да търси брат й, а може би и беглеца. Аройо тъкмо бе закарал сестра си у дома й. Най-напред бе длъжен да признае своята непредпазливост ли, непредвидливост ли — сам не знаеше в какво да се самообвини. Във всички случаи обаче трябваше заедно и бързо да върнат своето създание, преди белята да е станала непоправима.