А тя изглеждаше вече непоправима, защото Дан изобщо не се запитваше кое го накара да хукне навън, отстранявайки от своя път така неучтиво младия си колега. Определението „неучтива“ за постъпката му допълнително вля в него подобие на алкохолно развеселяване. Заслужаваше си го тоя Бор, щом бе си въобразил, че мозъкът, па бил той и на Даниел Димих, не ще смогне да се откъсне от човешката сантименталност! Наивността се заплаща. И човечеството винаги е плащало с кръв, не само с няколко цицини, своята наивност…
Не, кентавърът Дан още не се запитваше за нищо. Мълчеха и всичките изкуствени свръхинтелекти около него, сякаш онемели пред тази нито човешка, нито компютърна постъпка. Единствено опиянението му от невероятните пъргавина и повратливост на могъщото тяло приличаше на човешко. То го накара и да прескочи цялото платно на улицата, да се бухне с всичка сила в огромната витрина на отсрещния тротоар.
Десетината минувачи от двата тротоара, поспрели да погледат необичайното явление, се вкамениха пред гледката. Нещото, приличащо едновременно на акула-чук и на непознато влечуго, бе прескочило цялата улица, а тя, макар и в тихия краен квартал на студентския град, бе непосилно широка за всяко друго същество, освен за птиците. А и пръсналата се на хиляди остри парчета, трудно пробиваема иначе стъклена витрина остави напълно невредима кадифено меката на вид кожа на загадъчното същество. Само като че ли го доразлюти, защото то изведнъж измъкна от себе си няколко също невиждани крайници и се развъртя из дългата витрина, отрупана със стоки. За секунди, въпреки виковете на наизскачалите от магазина продавачи и купувачи, изложените предмети бяха сметени като тайфун, а съществото с видимо задоволство — в това свидетелите на необяснимото покушение се оказаха единодушни — изчезна зад ъгъла на близката пресечка. Хорските протести — впрочем благоразумно предпазливи — го оставиха да си отиде безнаказано, а и никой не направи опит да го спре. Разшаваха се едва след като то бе изчезнало от погледа им и вероятно се намираше вече на безопасно за тях разстояние. А уплахата и недоумението им забликаха в объркани твърдения. Едни бяха видели непознато животно, избягало от експерименталната зоологическа градина на известния университетски град, а възмущението им от безотговорността на зоолозите, отглеждащи всякакви мутанти и хибриди, нарасна до гръмогласие. Други — като се оглеждаха около себе си — изказваха предположения, че това било нова форма на тероризъм. Младежките банди, оставяли досега техния безобиден университетски град на мира, решили били тъкмо тук да изпробват находчивостта си. И никой не допусна да е полудял киборг, въпреки че само такъв бе в състояние немотивирано да нарушава човешкия ред. Сигурно защото това същество никак не приличаше на нормалните киборги. Дори на фантастичните приумици на тайнствения Институт за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии не приличаше, та не се и сетиха за този институт, чиято дейност иначе бе предмет на постоянни слухове.
Пристигнаха полицаи, заразпитваха свидетелите. Всеки от тях обаче бе видял нещо по-различно от другите и разпалено настояваше на своята правота. Бяха все възрастни хора, тези свидетели. Неколцината младежи, положително от студентите, тихомълком се измъкнаха от купчината им в посоката на изчезналия злосторник.
В съседната, значително по-широка и оживена улица, но още не разбунена от появата му, Дан подрипна край фасадата на една яркожълта сграда. Скокът му го отведе до втория етаж и го залепи за грапавата стена. Главата му, разперена като летищен пеленгатор, се вдигна над перваза на незавесения прозорец. Не би могъл да определи кое бе го вдигнало тук — желанието да надникне в чуждо жилище или да провери колко високо може да скача. Не изпитваше ни радост, ни някогашното юношеско любопитство към голотата, та не проумя веднага на какво ставаше свидетел.
Насред старомодно обзаведен хол двама души, плътно притиснати един към друг, влачеха крака в странни стъпки. Като да танцуваха. Музика обаче не се чуваше, а и всичко в тях бе съсредоточено другаде. Стара двойка бяха, шокиращо голи в своята старост и сякаш се мъчеха да налучкат отдавна забравен танц. Коремите им, големи и меки, бяха се сплескали един в друг, търсейки позната от някога близост. Бедрата им — нейните бяха въздебели, къси, нашарени с едри сини вени, неговите — жълтеникаво кльощави и обезкосмени — също се триеха един в други в загаснала привичка. Свободната ръка на мъжа, съсухрена и разтреперана, се опитваше да вдигне провисналата й гръд, докато кожата на изпъкналия му някога задник се полюшваше като полуизпразнена торба. После двамата спряха „танца“ си, отлепиха се на педя един от друг и притворили очи, започнаха пипнешком да си играят със своите проскубани различия.