Институтът за изучаване на външните планети бе щедро финансирал поръчката си за самопрограмираща се машина, която да работи на далечните планети с техните невъзможни за човешко пребиваване условия. Машината отдавна бе готова, но все още експериментираха с нея, защото тя неочаквано се самонадаряваше с изненадващи способности. Натъпкана с всевъзможни сензорни устройства, изкуствени интелекти и автомати за работа дори на Юпитер и Сатурн, тя бе развила почти равните интелектуални възможности на учени от висока класа, заедно с модерното им лабораторно оборудване, но без уязвимата крехкост на човешкото тяло.
Шеговито бяха я нарекли Голем по името на средновековния митичен изкуствен човек, макар тя с външния си вид изобщо да не приличаше на човека. Канеха се вече и да я предадат, горди със своята работа, когато им връчиха телеграма веднага да си получат трупа на някакъв идиот, който бил го завещал на техния институт и сега щял да се самоубива. Хукнаха да предвардят самоубийството, да обяснят, че макар да имат раздел за биотехнологии, техният институт не работи с човешки органи, но самоубиецът, завещал се нотариално, бе така пресметнал времето, та да го получат още топъл. Само дето не се съобразил, че мозъкът му ще умре прекалено бързо, за да бъде използван за каквото и да е. Тогава, уреждайки формалностите по отказа от странното „дарение“ в полза на някоя болница, на Даниел Димих хрумна идеята да конструират втора, по-голяма глава за Голема, на която да упражнят вграждането на човешки мозък.
Предложението му, естествено, бе посрещнато с насмешка — да похарчиш толкова средства и време, за да вградиш в Голема мъртвия мозък на някакъв глупак! Щом дори масовият човешки мозък отдавна не постигаше и една стотна от възможностите на новите фотонни интелекти! И все пак забавният експеримент постепенно ги увлече! Па и защо Големът им да си нямаше резервна глава!
В онези дни Даниел Димих едва забележимо позамяташе крак, та в Института още не знаеха за болестта му. Само по „роднинска“ линия единствен Виктор Аройо бе научил за трагедията. Той веднага се досети за какво е необходим необикновеният експеримент на неофициалния му зет, затова побърза да излезе за нещо си от съвещанието, без да реагира на идеята. Така тя си остана още тогава неизричана тайна между двамата, докато Димих не реши, че е настъпило времето й.
Под масата ли бе държал Аройо апаратчето си, под някой от столовете ли бе крил микрофончето му, но записът непрекъснато биваше смущаван от всички шумове, предизвиквани от неподозиращото, че е подслушвано човешко тяло. Беше обидно лош запис и от него би трябвало да се срамуват хора, боравещи с най-съвършените средства на планетата, ако тъкмо това не беше и причината. Аройо сигурно изобщо не владееше техниката на обикновения магнетофонен запис, чието начало направо се и губеше, после усилвателят на рекордера внезапно изригна дрезгаво младежко прихване:
…Ясно, ясно! Предлагат ни да се позанимаем с проблема за човешкото безсмъртие… — Димих разпозна маниера на онова нахакано приятелче на Рут, което назначи по нейно настояване, а то се оказа толкова кадърно, че го и включи в най-елитния актив на Института. — Аз обаче, господа, отказвам да участвам дори в разговори за подобни идиотщини. Първия експеримент, как да е, запазихме в тайна, но втори такъв няма как да не се разчуе. И цели пълчища склерозирали старци, дето не им се умира, но си имат достатъчно пари, ще ни затрупат с поръчки за своето машинно продължение. А ние ще си зарежем сериозната работа, за да богатеем за тяхна сметка. Нали така стана с оня институт, дето замразяваше мъртъвци за бъдещето! И какво? Ще обслужваме не човечеството, а онези, дето и без това са си проживели живота много приятно на неговия гръб…
Прекъсна го не само трополенето на обувки, а и гласът на Аройо. Бе необичайно умолителен, вместо по привичка началнически властен: