Дан не би бил против такива като него да изместят лекомислените хлапаци, обявили се за защитници на човешкото, които най-малко човешкото уважаваха. Но дори не те го отблъсваха от планетата, колкото неугасващата алчност на планетата. Почти напълно задоволено, то продължаваше да краде, да лъже, да мами себеподобните си, за да им отнема парите.
Особено го потресе една случка, също донесена от радиовълните на неговата орбита. Някакъв, след като кумувал на двойка млади хора, заклал младоженците, за да им открадне парите, спестени за сватбеното пътешествие и съвместния живот.
Оцелявай! Да, такава е всеобщата повеля за всичко живо и то рефлективно се стреми на всяка цена да оцелее. Но какво заплашваше сега човешкия индивид? Нима оня кум-убиец е имал съдбоносна нужда от парите на младоженците? Та щом са го поканили за кум, значи е имал добро обществено положение. Нито от глад е щял да умре, нито от студ, най-малкото защото хиляди и хиляди пансиони по Земята държат вратите си отворени за изпаднали в беда.
А казват, главната задача на разума била да направлява организмите, видовете и техните симбиоти, та да оцеляват. Значи разумът е подтикнал кума към ужасяващата постъпка? Значи има нещо сбъркано в самото му устройство, щом се е заел покрай другото да измисля и морала, и законодателството, та да осигурява мирното съжителство на човешките маси. Впряга дори науката в служба на оцеляването им, та да им осигурява здраве, безпрепятствено движение, подслон, изобилие от храна и… бомби и пистолети да се забавляват с убийства…
Въображението му понякога настояваше за отмъстително действие, но го възпираше нещо в същия този мозък, който бе способен и на най-грозното, и най-аморалното. За сметка на противодействието у Дан нарастваше желанието да се махне недосегаемо далеч от тази престъпна паплач, да престане да й служи, както досега, затворен в гетото на сравнително спокойните и чисти нравствено среди на учените. Така навярно се е раждало и религиозното отшелничество като форма на бягство от злото в човешката биомаса.
Някой от изкуствените интелекти се опита да го примири с древна индуска мъдрост: „От наслаждението се раждат всички, чрез наслаждението живеят и пак в наслаждението се връщат.“ Не успя, колкото и да му напомняше основният механизъм за поддържане на живота „удоволствие-неудоволствие“, защото сякаш и на далечна орбита чуваше шума от модерното чесане на човечеството. В този век, в който хората, общо взето, бяха се справили с вирусите, те бяха нападнати от хиляди видове гъбички, предизвикваше освен разни екземи и мъчно лечими вътрешни заболявания.
Разбира се, Дан можеше да се види и като изключително облагодетелствано същество, намерило в тялото на киборга спасение от болестите, защита от масовите страдания, от баналните несгоди на живота. А и най-мечтаното от хората — дълголетието! Но какво щеше да прави с това проклето дълголетие? Пак ли на това сбъркано човечество трябваше да го посвети?…
— Дан, защо мълчиш? — веднага се обаждаха от космическия център на Института за външните планети, щом той пропуснеше часа за връзка. Безпокойството им бе станало двойно, откакто получиха заплашителните писма, въпреки двойно нарасналата охрана.
— Прощавайте — пазеше се Дан да не издаде обзелата го враждебност към шарената топка под него, около която се носеше като заблуден куршум. — Хубава е Земята, момчета, заслужава да й се помага да живее…
И веднага се сепваше от долетялата до него нова уплаха на онези, които бе се изтървал да нарече „момчета“. Киборгът нямаше право да се отнася нито снизходително, нито приятелски към своите господари, киборгът трябваше да бъде безропотна и послушна машина. Но това жалко човечество, въпреки че умееше вече да си произвежда суперкиборги, които да се отнасят към него като роби, пак се надяваше за помощ на някакви незнайни висши сили. И Дан лесно можеше да възседне тази заредена с гнусотии и ниско самочувствие планета, да й стане бог, но нямаше да й стане. Те искаха бог, защото не бяха способни сами да се обичат. Трябваше им сила, която хем да ги обича, хем те да се боят от нея. А отказваха да осъзнаят, че няма за тях друга опора във Вселената и друго упование освен собствения им разум. Само от него можеха да очакват обич и великодушие и беше крайно време да се научат да си ги произвеждат, както си произвеждаха месото и хляба, вместо да използват разума си, за да си пакостят!
Когато Дан потегли най-после — пак внезапно и в потайна доба, за да не го надушат терористите, — той изживя своето откъсване от Земята като същинско бягство от една нежелана реалност.