Предаването му попречи да чуе внезапния „шепот“ на кухината под него, замлъкнал така неочаквано, както бе се и появил. Заповедното нареждане от Земята сякаш прокънтя под безкрайния свод, където и Млечният път с милиардите звезди в него не представляваше повече от едно петно като Магелановия облак или Андромеда. Мозъкът Дан се усети пронизващо обиден, че някаква си невзрачна планетка се осмеляваше да го командва, него, господаря на космическите глъбини, притежаващ способности, каквито никой жител на Земята не бе притежавал. Ще вземе да им прати астероида да взриви тая оглупяла в самонадеяността си Земя! Достатъчно бе да закрепи в долния му край няколко ракети, които да коригират и ускорят движението му в посока към Земята! Как ли щеше да я изплаши! Дори да я улучеше, полезно щеше да е за еволюцията! Както измирането на гигантските гущери. А на Луната и на Марс и по извънземните станции щяха да останат достатъчно хора, които да народят по-разумно човечество. Да, един двайсеткилометров астероид можеше да свърши добра работа!
Долният край на лениво въртящото се космическо тяло се оказа с по-дебел хондриден слой и след няколко часа труд Дан успя да издълбае с ръчната сонда в него три дупки за ракетите. Закрепи ги как да е — в условията на безтегловност и при скоростта на астероида ракетите щяха да надвият първоначалния му импулс или мощта на евентуален вътрешен двигател. После възложи на компютрите си да изчислят с колко градуса трябваше да бъде отклонен, за да се отправи към Земята. Но с това и яростта му се уталожи.
Дан прелетя с раничния двигател над астероида и легна повторно точно над кухината, която тъкмо бе започнала отново нещо да „нашепва“. То приличаше едновременно на радиовълна, на твърдо рентгеново излъчване и на телепатичен импулс, така че този път мозъкът Дан го възприе не само с гънките си, а и с уредите в киборговото си тяло. Локаторът в едната му „ръка“ долавяше от време на време някакво размърдване под себе си, сякаш стетоскоп се ослушваше в гърдите на човек, чието сърце се кани всеки миг да спре.
И то спря. Дан се притисна към камъка, но с нищо не улови повече каквито и да е излъчвания. И дълго чака така, загледан с цялата броеница на фасетните си очи в посоката, откъдето идеше необикновеният астероид. Тя бе обкована от безмълвните, нетрепкащи дори бели, синкави и жълтеникави топчици на звездите, безразборно пръснати по кадифено меката чернота на пространството. Някъде те се събираха на звездни купове, другаде по-едрите и по-ярки едва-едва прозираха през облаците космически прах. Мъглявината Конска глава приличаше от тук още повече на конска глава с по-силно развята грива, а близките галактики бяха все елиптични по форма. От тях изскачаха навън спирални ръкави, така че човек би могъл да ги приеме за по-стари образования от самите галактики. А многократно по-малките, неправилни по форма звездни светове изглеждаха откъснали се от по-древни формации.
По-интересна си оставаше все пак Андромеда, най-близката галактика. Тя притежаваше неколкократно по-голямо ядро от Млечния път, но в него едрите звезди бяха червеникави, докато гигантските синьо-бели, извънредно горещи звезди се намираха в спиралните й ръкави. Като сравняваше спектрите на ядрото на Андромеда с ядрата на другите галактики около нея, Дан отбеляза, че всички те принадлежаха към спектралния клас К. Средната им светлинност, получавана от повърхността на звездите в тях, беше по-слаба и по-студена от нашето слънце. Докато спектрите на спиралните ръкави на Андромеда и някои други галактики излъчваха повече горещина от своята повърхност и очевидно клонеха към спектралния клас Ф, към който се числеше и Слънцето. По-задълбочените изследвания подсказваха още, че тъкмо в спиралните ръкави, където звездите бяха по-разредени, по-разнообразни по големина и спектрален клас, се намираха и повече планети, годни да родят живот. В космически мащаб обаче тези ръкави имаха по-къс период на живот и налагаха впечатлението, че са временни явления и галактиките са склонни да ги загубват, стремейки се към чисти елиптични форми.
Дан лежеше в очакване да чуе отново „сърцето“ на астероида, убеден, че излъчването е в установим интервал. Бе мобилизирал всичките си сетива и наблюдаваше светещата пъстрота около себе си. Сигурно е и много красива, мислеше си той, но го предполагаше умозрително, защото естетическото му чувство в своя съзерцателен вид бе също изгоряло в крематориума, а Златното сечение, което толкова го развълнува, бе открил при задължителните математически изследвания. Случайно ли бе то заложено в този астероид? Компютрите не съдържаха в паметта си данни за друг такъв звезден камък. Имаше ли го на тая Девица-70, или прекалено лекомислено бе решил, че тя е пратила астероида към слънчевата система с надеждата да открие там мислещи същества…