Зов за помощ ли беше или безнадеждно промълвяна от време на време надежда? Мисъл, кой знае кога и от кого пратена да се рее из Галактиката? Разум ли бе това, целенасочено търсещ себеподобни тъкмо в този край на Млечния път, или просто автоматичен фар, разнасящ из Галактиката вестта, че там някъде съществува и битува Разум? Или може би някаква причудлива игра на тая Вселена, родила покрай другото и без дори да забележи една самотна мисъл?
Дан не посмя да прави повече опити. Съзнаваше, че това не е по силите на един човешки мозък, па бил той и мозъкът на Даниел Димих, подпомаган от нечовешки суперсетива и компютри. Само цялото човечество, презряното от него човечество, имаше право да се среща с извънземния разум, защото той на целокупното човечество е пратен да говори. Затова, колкото и да не му се разделяше с тайнствената Девица, щом бордовите компютри изработиха новото й трасе, откачи космолета от нея, отдалечи го и дистанционно запали ракетите. А стрелналата се сякаш с възпламенено желание Девица озари големия екран с разкошна розова надежда.
Дан почака да се стопят окончателно огънчетата на ракетите в мътната чернота на междупланетните пространства и прати подробно съобщение на Земята. В него настояваше, освен всичко друго, да се съберат и телепати, та дружно да разгадаят посланието на Девица. Завършваше с уверението, че отново се заема с мрачното царство на Плутон, където ще очаква поредното съобщение от Земята.
Плутон всъщност беше двойна планета по подобие на двойката Земя-Луна. Напразно бе назовал най-близката до нея планета самостоятелна. Тя се въртеше около Плутон на почти същото разстояние, разликата в големината им не беше голяма, но луната-двойник се оказа с по-плътна маса от Плутон. Метеоритите, изглежда, твърде рядко я навестяваха, имаше спокойно метално ядро и Дан реши на своя глава там да построи наблюдателната станция. Преди това обаче прецизно измери онези параметри на двойката планети, които отдалеч бе невъзможно да се установят точно, като средната ефективна температура, средната им плътност, масата им, екваториалните радиуси и наклона към еклиптиката. Изобщо подложи всичко на уточнения, които да коригират планетните справочници и енциклопедии. След това отдели множество планетни часа, за да избере най-подходящото място за станция.
В Института за изучаване на външните планети неохотно приеха самоволното установяване на станцията на Плутоновата луна. И след като го разпитаха дали всичко при него е наред, няма ли някакви отклонения в работата на компютрите, наистина ли са верни новите данни за планетите, накрая зададоха въпроса защо изобщо им праща тоя астероид. Дори не бил установил дали съдържа полезни минерали и метали! Много се надяват да не си прави шега с тях, защото им се виждат съмнителни твърденията, че астероидът имал и телепатични излъчвания. Един киборг, колкото и да е съвършен, не може да бъде приемател на телепатични импулси, машина е все пак. Ще го приемат, разбира се, но им се струва твърде наивно твърдението, че в него бил скрит разум. Големи астероиди с твърди и меки лъчения имало в Слънчевата система колкото си щеш…
Завършваха със съобщението, че екипажът на станцията вече се комплектувал на състезателен принцип. Щял да отлети с неговия космолет, щом той се завърнел на Земята с подробни данни за новопостроената станция.
Дан сглоби двата робота, които бързо и сръчно разтовариха космолета. Накара ги да направят със земекопа огромен и дълбок изкоп в каменната твърд на още безименната луна. Покриха го с устойчив на малки метеори дебел, прозрачен купол. През него звездите свободно занадничаха в помещенията, оформени още при самото им изкопаване. След което се зае с вътрешното обзавеждане, както бяха го учили на Луната. Забравил презрението си към затъналото в охолство оглупяло човечество, Дан стана многократно по-грижлив, изпълнил се неочаквано с добри чувства към онези, които щяха да пребивават тук. Да, тук щяха да работят жители на Слънчевата система, не онези, които не си мърдаха задника от холовизора. Чак до тука, на четиридесет астрономически единици от Земята щеше да лежи вече границата на ноосферата, сферата на разума!
От гледна точка на безразличната Вселена, която с нищо не се чувстваше задължена към човека, това пак си беше една човешка измислица: ноосфера! След като човекът участвал в създаването на биосферата на своята планета, сега бил се заел да разширява и нейната ноосфера! Е, хубаво! Нали трябваше да си търси занимания, да си поставя цели, да си съчинява и някакъв смисъл за своето съществуване! Защото иначе около него трилиони звезди и планети прекрасно си поминуваха и без всякакви ноосфери…