Иронизираше, но не усещаше в себе си предишната злоба. В подобни разсъждения по-скоро го умиляваха тъкмо мравешките усилия на човечеството да намери оправдание за грандиозната безсмислица, наречена Вселена. Защото от тук още по-добре се виждаше колко лишен от всякакъв човешки смисъл е целият този хаос, който човешката ноосфера напразно се опитваше да слепи в нещо разбираемо. Мъчеше се човекът, като грешен дявол се мъчеше, да подреди някакъв красив и убедителен пъзел от нейните безмерно гигантски тела и образувания, и от нейните не по-малко неизброими кванти, потоци неутрино, кварки, рентгенови, алфа, бета и какви ли не лъчения, които се омешваха пред изкуствените му сетива в плътна, светлива каша.
На хората, решили да разширяват земната ноосфера, все пак трябваше да бъде приятно да пребивават на тази станция и Дан мобилизира всичкото си усърдие да я направи хубава, защото нали тук хората щяха да дочакат срещата си с онези, които бяха им изпратили своята чудесна Девица!
6.
Едва като провери неколкократно автоматите за вода и въздух, Дан херметизира цялата постройка и я покри срещу космическия прах, защото не се знаеше кога ще дойдат бъдещите й обитатели. После се оттегли в космолета, където все пак бе по-защитен, излетя в ниска орбита около луната на Плутон и си позволи отреденото му за почивка време чрез електросън. Чувстваше се доволен от свършената работа, не се усещаше вече и сам сред звездния безброй.
Съновидението обаче го връхлетя в образа на триглавото куче Цербер. Бе си помислил, че името на митологичното куче-пазач на подземното царство никак не е подходящо за луната на Плутон, а ето че в съня му то не само го гонеше, зинало свирепо с трите си глави, а очевидно искаше и да го изяде. Захвърлил оръжието, Дан бягаше с всички сили, но трагично усещаше, че не се помръдва от мястото си, докато във врата му вече дишаха трите огнени муцуни на звяра и всеки миг се канеха да го захапят.
Бягаше по повърхността на някакъв астероид, който странно приличаше на огромно женско тяло, висящо над непрозирна тъма. Хондридът под краката му се ронеше като пясък и Дан падаше от време на време, продължаваше смътно изплашен да пълзи на четири крака, а хондридът под него бе се превърнал в хлъзгава човешка кожа, по която още по-бавно се напредваше, защото насреща му ту се извисяваха като планински върхове женски гърди, ту зейваха космати кратери. Беше ужасяваща тъмница наоколо и светеше като че ли само тялото под него, а наоколо кънтеше от пъхтенето на зверските глави и от смеха на звездите.
Над безсилието му ли се смееха? Подигравката им беше жестоко безсърдечна, защото когато погледна под себе си, Дан не видя ни ръце, ни крака. И разтърсен от смеха им, хлътна в поредния кратер. Не, не беше и кратер, а тъмна дупка между две гигантски бедра, чиито хълбоци се губеха в безкрая, та не се виждаше кому принадлежат. Дан отново се заизмъква по обраслата стена на дупката, осъзна повторно, че нямаше ръце и крака, и полетя обратно в бездната, но от гърдите му тъй и не падна някаква, впила се в него машинка, не по-голяма от котка. Тя очевидно изследваше цялото му триметрово тяло на киборг, защото бавно се придвижваше по него. Припълзя до разперената му чукообразно глава, замърка, както мъркат котките, когато им е добре. Мозъкът Дан като че ли се разтрепера от радост, че чуждоземният разум най-после е надушил нещо себеподобно в тази акула-киборг, и се развика щастливо:
— Аз съм човек! Среща се и такава разновидност на разума в тази галактика и тя се съдържа в главите на хората. Главите на хората иначе изглеждат другояче, защото с нормалните си глави те не биха могли да дойдат дотук, но аз съм разум, повярвай ми…
Въпреки уверенията му, малкият автомат измъкна от себе си една сонда, приличаща на свредел, и я заби право в средата на разперената му глава, мислейки си навярно, че оттам идат неговите думи. Дан изрева от болката, чу мелодичния си стон и вече окончателно се събуди.
Фантомната болка — сякаш с удвоени спазми — обаче го зарадва. Приличаше на избавление от непознатото и от безсилието пред него, приличаше още на позната връзка с едно далечно човечество, към което все пак принадлежеше. Това човечество бе му създало космолет, за да го разнася из пространствата на мрака, бе му създало тяло, което издържаше на ледовете и на огньовете на Космоса. Беше човечество, което умееше вече да опазва своя разум и да му придава пробивност в далечните загадки.
Но дали в този момент хората не забиваха също така безогледно своите сонди в Девицата? Дали не я измъчваха, както в съня му непознатият апарат? Не, дори да не бяха повярвали на думите му, изследователите на Земята щяха да бъдат извънредно предпазливи при постепенното разкриване на онова, което отвътре бълваше толкова разнообразни лъчи! Каквото и да си казваше обаче за успокоение, тревогата в него продължаваше да трепти като силно дръпната струна, бръмчеше с най-ниския си тон, глухо бучеше във всичките части на могъщото му тяло. Такава тревога досега не бе изпитвал и очевидно тя не беше отглас на нелепите му сънища.