— Точно така — усърдно го подкрепи гласът на медицината. — В интерес на науката отдавна би трябвало да се проведе всенароден референдум, който да ни даде най-после ясни пълномощия…
Бор изръмжа презрението си:
— Част от населението може и да ви гласува доверие, но поне две трети от света ще се възбунтуват заради суеверията си или заради свои си хуманитарни разбирания.
Някой, който досега, изглежда, бе само слушал, въздъхна с горчиво примирение:
— Е, да! Религиите и моралът винаги са били пречка за познанието.
— Значи пак ще се наложи да си послужим с изненадата на прецедента — отново се провикна с несвойствена му шеговитост Виктор Аройо. — Истинският учен, колеги, винаги е намирал смелост да се опълчи срещу консерватизма на масите…
— Нали уж само теоретично?… Ти да не искаш да кажеш… — пресякоха се два гласа едновременно и собствениците им сигурно бяха наставали от местата си, защото шумът от разместването на столовете заскрибуца в магнитната струна.
Аройо премина към заповедническите обобщения, заради които Димих честичко го караше да ръководи по-трудните административни заседания в Института:
— Отлично знаете кого имам предвид! Знаете още, че така или иначе скоро ще го загубим. Второ заседание по този въпрос няма да има и аз не искам от вас друго, освен пълна секретност! Нека всеки за себе си реши дали е готов да се опълчи срещу закона, за да спаси за науката един необикновен ум! Моля да ме извините, че натоварвам вашата съвест с толкова тежка дилема, но нашият колега и все още наш директор специално ви моли…
Димих ядосано изключи рекордера. Никога не бе молил заместника си за такова съвещание!
3.
С двойно по-непохватни от бързането ръце той извади касетата от рекордера и я захвърли колкото се може по-навътре в чекмеджето под компютрите. После, задъхан от усилията, откара още неуталожения си гняв към почернелия от настъпилата вечер прозорец. Не запали лампата и мракът постепенно завладя обширния кабинет. Скоро обаче полека-лека отново изсветля от нахлуващото през прозорците улично осветление, което се отразяваше от екраните и лъскавите метални ръбове на уредите.
Сред почернелите върхари още се виждаше тук и там по някоя звездица, сякаш забодена върху синьо-черната риза на небето. Цялата улица бе подпухнала от бухналите къснопролетни страсти на дърветата и храстите. Листата и цветовете, примрели под ласката на вечерния ветрец, проблясваха със затаена нежност и Димих не успя да избяга от въпросите си при вида на този игрив флирт на въздуха с дърветата.
Моралът открай време се е грижил за оцеляване на индивида, като се е превъплъщавал в озъбени социални и правови закони. Затова и рефлективно е готов винаги да надава вой: „Убийство! Убийци!“ Но не се и запитва какво всъщност бива убито и бива ли изобщо убито нещо! Защото не му е изгодно! То го обърква и моралът предпочита да надвиква с глухо упорство подобните въпроси. Ако аз сега, примерно, си отрежа пръстите на крака, тия пискливи моралисти ще ли го отнесат към параграфа за самоосакатяване, след като пръстите ми са мъртви и не ми служат за нищо? И нямам ли право сам да определям кое точно съм аз? Онова ли съм аз, което от краката нагоре неотстъпно умира? Или съм онази чудата каша, затворена в черепа ми, която не иска, като тялото, само да яде и да пие и да се размножава, а е в състояние още да съзерцава света, да се измъчва заради тайните му, да се рови в тях? Нали живеем уж във време, когато се зачитат индивидуалните права, защо тогава посягат на свободата ми да избирам между вече негодното тяло и ненаситилия се на живота си мозък?
Безмълвно отправяни към потъналата в любовна залисия нощ, питанията му отскачаха сякаш от стъклото на прозореца и се превръщаха в други, не така ядовити, но доста по-тревожни въпроси. Изваждането на мозъка от тялото и вживяването му в супермогъщ киборг твърде много приличаше на старата лекомислена мечта за самоосвобождаване от биологията, от животинското, станала основа за всички религиозни вярвания. Но кой можеше да гарантира, че тогава човекът ще си остане човек, макар и в общи линии? Че ще е способен, и лишен от тялото си, да се радва на оплождащата игра на вятъра с растенията? Нали тъкмо със своите несъвършени сетива човекът си създава своя личен свят? Те са съзидателите на цялата чувствена вселена, а как би изглеждала тази вселена, ако всички нагони и рефлекси, които са се утвърдили в неговата еволюция от животно към духовно същество, бъдат заменени от някакво машинно тяло? Що за същество ще се пръкне на Земята? И каква картина за света ще има то, след като тя доказано се слепва от човешките страсти?…