Калън Лайънс2 беше висок най-малко метър и деветдесет, мускулест, с широк гръден кош и тесен кръст, мощни бедра и най-великолепните крака, които някога бе виждала. Просто не беше гледка, която една порядъчна, прекалено скромна млада журналистка като нея трябваше да вижда. Това можеше да предизвика определени представи у едно момиче. Представи си как би се почувствала да лежи до него, да се потърква в тялото му, да целува гладката златиста кожа. Мисълта я накара да потръпне.
Тя и г-н Лайънс играеха тази малка забавна игра в продължение на една седмица. Меринъс не претендираше, че го познава, че знае кой е той и къде може да бъде открит, а той се преструваше, че тя не слухти из града и не задава въпроси за него, за починалата му майка и за местонахождението на жилището му.
Досега няколко пъти се бе стигало до директен разговор. Като че ли съм дошла неподготвена, помисли си тя подигравателно. Документи, записки, бележки, снимки… Бе изучавала мъжа в продължение на седмици, преди да поиска тази статия.
Все още не можеше да повярва, че Кейн бе застанал на нейна страна и я взе със себе си, за да се срещне с Калън. Не, че не дишаше във врата й през половината от времето. Щеше да го прави и сега, ако не се бе наложило да се върне обратно в окръг Колумбия, за да говори с един учен, за когото смятаха, че е участвал в първоначалните експерименти. Предполагаше се, че Меринъс трябва да отрие информация за майката на Калън и да осъществи контакт със загадъчния обект на своя интерес.
И така, беше тук, изживявайки историята на своя живот, и вместо да прави изследователския доклад за човека долу, тя го наблюдаваше как се е излегнал на слънцето. Но каква гледка бе само. Бронзова кожа, покриваща мускулестото му тяло. Дълга, златистокестенява коса, с цвета на лъва, с чиято ДНК се предполагаше, че е подобрена неговата структура. Твърдо, самоуверено лице, което бе великолепно и почти свирепо с твърдо изсечените си черти. А устните, пълни и мъжествени, само с намек за жестока извивка. Тя искаше да целуне тези устни. Искаше да започне с тях и да целува и ближе надолу по тези широки гърди, твърдият плосък корем до ерекцията, която се извисяваше между бронзовите му бедра. Облиза устните си при мисълта.
Меринъс подскочи, когато усети мобилния си телефон да вибрира на бедрото й. Изражението й стана нетърпеливо. Знаеше кой е. Сигурно беше най-големият и най-досаден брат.
— Какво, Кейн? — изсъска тя, щом отвори телефона и го сложи на ухото си. Изпита гордост, че очите й нито за миг не се отделиха от великолепния мъж долу.
— Можеше да бъде татко — припомни й Кейн с равен и твърд глас.
— Можеше да бъде също и папата, но знаем каква е вероятността това да се случи — промърмори тя.
— Кучка — изръмжа той почти с обич.
— О, Кейн, колко мило — ухили се тя. — И аз те обичам, задник.
Последва кратък смях от другата страна на линията, който я накара да се усмихне в отговор.
— Как върви статията? — гласът му стана сериозен, прекалено сериозен.
— Върви много добре. По-късно днес имам уговорена среща с една жена, която иска да говори за майката. Била е убита в собствения си дом. Татко не знае това.
Мария Моралес, известна в Южна Калифорния като Дженифър Лайънс, бе убита, но не от случаен крадец или нападател, а от човек, който е искал да я види мъртва.
— Какво смяташ, че ще научиш като разследваш майката? — попита Кейн. — Трябва ни доказателство за сина, Мери, не забравяй това.
— Знам какво търся, големецо — отвърна тя. — Но за да стигнем до сина, се нуждая от информация. Освен това, някой се опитва да ме възпрепятства за Моралес. Знаеш колко мразя това.
Там имаше една загадка, също толкова голяма, колкото мъжа, проснат върху терасата под нея. О, небеса! Тя наблюдаваше как ръката му се премести към тестисите, не да се почеше, както тя предположи, а да ги погали. При тази гледка кръвното й налягане значително се повиши.
— Аз разследвам, не помниш ли? — каза Кейн. — Ти си само посредник.
— Е, аз мога да се справя и с двете — изсъска тя.
По линията прозвуча уморена въздишка.