— Аз съм готов.
— Ставам след минутка — измърмори тя. — Би ли ми донесъл кожената наметка?
— Но ние сме в разгара на лятото. За какъв дявол ти трябва да се потиш в кожи?
Тя свали очилата си за четене с кокалена рамка и отвърна:
— Мисля, че поне единият от нас трябва да се покаже на ниво, не е ли така?
Сийграм отиде във вестибюла, вдигна телефонната слушалка и набра номер. Чу гласа на Мел Донър още по средата на първото позвъняване.
— Донър слуша.
— Някакви новини? — попита Сийграм.
— „Първи опит“…
— Корабът на НСПМК, който трябваше да качи Коплин, така ли?
— Да. Минал е край Осло преди пет дни.
— Боже мой, защо? Нали Коплин трябваше да напусне кораба и да се върне в Щатите с редовен самолет?
— Как мога да знам! Радиото на кораба е изключено по твое нареждане.
— Има нещо смущаващо тук.
— Това не влизаше в сценария, повече от сигурен съм.
— Отивам на президентския прием и ще бъда там до единайсет. Ако научиш нещо, обади ми се.
— Можеш да разчиташ на мен. Приятно прекарване.
Сийграм тъкмо затвори телефона и Дана излезе от хола. Забеляза угрижения израз на лицето му и попита:
— Лоши новини ли?
— Още не знам със сигурност.
Тя го целуна по бузата.
— Срамота е, че не живеем като останалите хора, та да можеш да споделяш с мен неприятностите си.
— А така ми се иска. — Той стисна ръката й.
— Държавни тайни. Каква страхотна скука! — Устните й се разтеглиха в плаха усмивка. — Е?
— Какво?
— Няма ли да се покажеш като кавалер?
— О, извинявай, забравих. — Той отиде до гардероба, извади кожената й наметка и я сложи на раменете й. — Колко непростимо от моя страна да пренебрегвам жена си.
Тя се усмихна закачливо.
— За това провинение призори ще бъдеш разстрелян.
Божичко, отчаян си помисли той, няма да се изненадам, ако ме погребат и с почести при положение, че Коплин е оплескал работата в Нова земя.
6.
Сийграмови се наредиха на опашката пред входа на Източната зала и зачакаха реда си да минат край редицата, приемаща поздрави. Дана и друг път бе влизала в Белия дом, но въпреки това се вълнуваше.
Президентът беше облечен елегантно и изглеждаше дяволски красив. Петдесет и няколко годишен, той определено минаваше за много привлекателен мъж. Доказателство за това беше и фактът, че до него стоеше и самата Ашли Флеминг, най-елегантната и изискана разведена жена във Вашингтон, която поздравяваше всеки гост с такова въодушевление, сякаш е открила богат роднина.
— О, ужас! — изстена Дана.
Сийграм свъси вежди и раздразнен я погледна.
— Сега пък какво има?
— Виж жената, която стои до президента.
— Ами това е Ашли Флеминг.
— Знам — прошепна Дана и отстъпи назад, за да се скрие зад сигурния гръб на съпруга си. — Погледни й роклята.
В първия момент Сийграм не разбра защо, но после му стана ясно и едва не прихна в буен смях.
— Божичко! Вие и двете сте с еднакви рокли!
— Никак не е смешно — остана сериозна Дана.
— Ти откъде си купи твоята?
— Взех я назаем от Анет Джонс.
— Манекенката? Онази лесбийка?
— На нея й я дала Клод д’Орсини, моделиерката.
Сийграм хвана Дана за ръка.
— Ако не друго, това поне доказва, че жена ми има добър вкус.
Преди Дана да успее да каже нещо, опашката се изтегли напред и двамата изведнъж се озоваха пред президента.
— Джийн, толкова ми е приятно да те видя — любезно се усмихна президентът.
— Благодаря ви, че ни поканихте, господин президент. Нали познавате съпругата ми, Дана.
Президентът огледа Дана, задържайки за миг поглед в деколтето й.
— Разбира се. Чаровница, истинска чаровница. — Той се наведе и пошепна нещо в ухото й.
Дана отвори широко очи и лицето й стана аленочервено.
Президентът се изправи и рече:
— Да ви представя моята прекрасна домакиня — госпожица Ашли Флеминг. Ашли, това са господин и госпожа Джийн Сийграм.
— Много ми е приятно да се запозная най-сетне с вас, госпожице Флеминг — смънка Сийграм.
Все едно че говореше на стената. Ашли Флеминг разкъсваше с поглед роклята на Дана.