Дана посрещна спокойно погледа на Мари.
— Всичко, което е необходимо, е едно кратко телефонно обаждане.
Президентът заобиколи бюрото си в Овалния кабинет и поздрави сърдечно лидера на мнозинството в Сената, Джон Бърдик.
— Джон, радвам се да те видя. Как са Джоси и децата?
Бърдик, висок, слаб мъж, с буйна черна коса, която рядко виждаше гребен, сви добродушно рамене.
— Джоси е добре. А знаете какви са децата. За тях добрият стар татко не е нищо друго, освен машина за пари.
След като седнаха, разговорът се насочи към различията им по бюджетната програма. Въпреки че двамата мъже бяха лидери на опозиционни партии и се заяждаха при всеки удобен случай пред хората, зад закрити врати те бяха близки, сърдечни приятели.
— Конгресът започва да мисли, че сте полудял, господин президент. През последните шест месеца сте сложили вето на всеки законопроект, свързан с финансиране, изпратен до Белия дом от Хълма.
— И смятам да продължа да поставям вето до деня, в който за последен път изляза през тази врата. — Президентът замълча, за да си запали тънка цигара. — Нека погледнем студената, гола истина, Джон. Правителството на САЩ е разорено и така е било от края на Втората световна война, но никой не иска да го признае. Ние си я караме весело по пътя си, натрупваме все по-голям национален дълг, неподлежащ на разбиране, и разчитаме, че в даден момент нещастникът, който ни победи на следващите избори, ще плати на гайдаря за шумните гуляи през последните петдесет години.
— Какво очаквате от Конгреса да направи? Да обяви банкрут ли?
— Може и да се наложи, рано или късно.
— Последиците ще са немислими. Националният дълг е поет от половината застрахователни компании, от спестяванията и заемите и от националните банки. Те ще бъдат заличени за една нощ.
— Тогава какво е новото?
Бърдик поклати глава.
— Отказвам да го приема.
— По дяволите, Джон, не можеш просто да го пъхнеш под килима. Замислял ли си се някога, че всеки данъкоплатец под петдесет години може изобщо да не види чек от социалното осигуряване. След още дванайсет години ще бъде напълно невъзможно да плащаме дори и на една трета от хората, които подлежат на социална издръжка. Това е още една причина, поради която ще бия тревога. Със съжаление трябва да призная, че това ще бъде слаб глас в пустиня. Но независимо от това през следващите няколко месеца, които ми остават от мандата, ще тръбя за гибелното положение при всяка възможност, която ми се удаде.
— Американският народ не обича да чува тъжни вести. Няма да бъдете много популярен.
— Не ми пука. Не давам и пукната пара за онова, което мислят другите. Състезанията за популярност са за егоистите. Само след няколко месеца ще бъда на своя кеч, ще плавам кротко някъде на юг от Фиджи, а правителството, ако иска да се продъни в ада.
— Съжалявам, че чувам тези думи, господин президент. Вие сте добър човек. Дори и най-заклетите ви врагове ще го признаят.
Но президентът не можеше да спре.
— За известно време имахме велика република, Джон, но ти и аз, и всички останали пълномощници я провалихме. Управлението е голяма работа и не бива адвокатите да се допускат до властта. Счетоводители и търговци — сред тия хора трябва да се избират конгресмените и президентът.
— Да, но адвокатите управляват законодателната власт.
Президентът сви уморено рамене.
— Каква е ползата? Каквато и стратегия да приема, нищо няма да се промени. — После се изправи и се усмихна. — Приеми извиненията ми, Джон, ти едва ли си дошъл тук, за да слушаш речите ми. Какво има?
— Законопроектът за медицинското обслужване на непривилегированите деца. — Бърдик настойчиво погледна президента. — И на него ли ще сложите вето?
Президентът се облегна назад и огледа цигара си.
— Да — просто отвърна той.
— Това е мой законопроект — каза тихо Бърдик. — Аз го прокарах през парламента и през сената.
— Знам.
— Как можете да поставяте вето на законопроект за деца, чиито родители не могат да си позволят да им осигурят нужното медицинско обслужване?
— По същата причина, по която поставих вето на добавките за гражданите над осемдесет години, на федералните програми за стипендии за обучение на малцинствата и на още поне десет законопроекта за благосъстоянието. Някой трябва да плаща за тях. А работещата класа, която поддържа тази страна, беше притисната до стената с данъци, които през последните десет години нараснаха с петстотин процента.