— Заради любовта към човечността, господин президент.
— Заради любовта към един балансиран бюджет, сенаторе. Откъде очакваш да дойдат фондовете за поддържане на твоята програма?
— Като начало можете да орежете бюджета на секцията Мета.
Това било значи. Копоите на конгреса най-после бяха пробили стените на секцията Мета. Рано или късно трябваше да се случи. Добре поне че беше по-късно.
Реши да бъде уклончив.
— Секцията Мета ли?
— Една свръхсекретна група за технологични идеи, която подкрепяте от години. Естествено, не е нужно да ви обяснявам с какво се занимава.
— Не — отвърна безстрастно президента. — Не е нужно.
Настъпи неловка тишина.
Накрая Бърдик продължи.
— Това отне месеци на проверки от страна на моите агенти — много ловко сте покрили финансовите следи — но те успяха все пак да проследят източниците на фондовете, използвани за изваждането на „Титаник“, и стигнаха до една свръхсекретна организация, действаща под името секция Мета, а оттам и до вас. Господи, господин президент, вие сте одобрили почти три четвърти милиарда долара за изваждането на една безполезно стара руина, а после излъгахте, като казахте, че това възлизало на по-малко от половината от тази сума. А аз искам само петдесет милиона, за да повиша медицинското обслужване на децата. Ако мога тъй да се изразя, сър, странното ви разбиране за приоритет е направо престъпно.
— Какво смяташ да правиш, Джон? Да ме изнудиш да подпиша законопроекта ти ли?
— За да съм напълно честен, да.
— Разбирам.
Преди разговорът да продължи, в стаята влезе секретарят на президента.
— Извинете, че ви прекъсвам, господин президент, но нали поискахте да прегледате ангажиментите си за днес следобед.
Президентът направи извинителен жест към Бърдик.
— Прощавай, Джон, това няма да отнеме и минута. — Той хвърли поглед на графика си. Спря на едно име, записано за 16:15. Погледна към секретаря с вдигнати вежди. — Госпожа Сийграм?
— Да, сър. Тя се обади и каза, че е проследила историята на онзи модел на кораб в спалнята. Помислих, че може би ще ви е интересно да чуете какво е открила, затова я вместих за няколко минути.
Президентът прекара ръка по лицето си и затвори очи.
— Обади се на госпожа Сийграм и анулирай срещата за 16:15. Покани я да заповяда на вечеря в 19:30 на борда на президентската яхта.
Секретарят си записа и излезе от стаята.
Президентът се обърна отново към Бърдик.
— А сега, Джон, ако все пак откажа да подпиша твоя законопроект, какво следва?
Бърдик разпери безпомощно ръце.
— Не ми остава друг избор, освен да надуя свирката за тайното ви използване на правителствените фондове. В случая, опасявам се, ще трябва да очаквате скандал, пред който старата бъркотия „Уотъргейт“ ще изглежда като великденска забава.
— И ще го направиш, така ли?
— Да.
Като че ли ледено спокойствие обгърна президента.
— Преди да хукнеш през вратата и да похарчиш още от доларите на данъкоплатците, за да бъдеш изслушан от конгреса за финансовите ми маневри, предлагам ти да чуеш направо от извора какво представлява секцията Мета и какво е направила тя за отбраната на страната, благодарение на което и ние двамата сме запазили доходните си служби.
— Целият съм в слух, господин президент.
— Добре.
Час по-късно, в кабинета си седеше един напълно покорен сенатор Джон Бърдик, седеше в кабинета си и внимателно пускаше своя секретен доклад относно секцията Мета в машинната за нарязване на хартия.
77.
Закрепеният на сухо и високо в огромния канал на сухия док „Титаник“, представляваше изумителна гледка.
Шумът около него вече беше започнал. Оксиженисти атакуваха задръстените коридори. Нитове биваха забивани в наранения корпус, за да заздравят временните кръпки, направени в морето върху назъбените рани под водолинията. Два високи до небето крана потапяха челюсти в тъмния товарен трюм и след минути се появяваха с парчета отломки, стиснати между железните им зъби.
Пит знаеше, че вижда за последен път гимнастическия салон и горната палуба. Както в новогодишна вечер се сбогуваше с отминала част от живота си, така той стоеше на кораба, потънал в спомени. За потта на спасителния екипаж, за кръвта и жертвите на хората му, за крехката им надежда, която им помогна да преодолеят трудностите. Всичко щеше да остане зад гърба им. Най-после той излезе от унеса си, слезе по главното стълбище и накрая успя да намери пътя към предния товарен трюм на палуба Ж.