— Но той е успял да се качи благополучно на борда на „Титаник“ — отбеляза Донър. — Французите не са го спрели.
— Моето предположение е, че положението с френските агенти доста се е напекло. Нищо чудно английската полиция да е проследила дирята от трупове, както направих и аз и вече е дишала във вратовете на преследвачите.
— Излиза, че французите са се изплашили от международен скандал с гигантски размери и затова са се отдръпнали в последния момент — вметна Коплин.
— Това е едната теория — отвърна Пит.
Сандекър гледаше замислено.
— А „Титаник“… „Титаник“ потънал и объркал всичко.
— Точно така — автоматично рече Пит. — Сега на сцената се явяват хиляди ако. Ако капитан Смит беше обърнал внимание на предупрежденията за леда и беше намалил скоростта, ако през онази година ледените блокове не бяха отнесени толкова на юг, ако Титаник беше избегнал айсберга и пристигнал в Ню Йорк по разписание и ако Брюстър беше оцелял, за да разкаже историята си на военните, бизаният щеше да бъде изровен просто с известно закъснение. От друга страна, дори ако Брюстър беше убит, преди да се качи на кораба, без съмнение Военното министерство е щяло да схване двойния смисъл на думите в края на дневника му и да вземе съответните мерки. За нещастие, колелото на съдбата изигра мръсен номер: „Титаник“ потъна, отнасяйки със себе си и Брюстър, а завоалираните думи в дневника му изкараха от релсите всички, включително и нас, за цели седемдесет и шест години.
— Тогава защо Брюстър се е заключил в трезора на „Титаник“? — запита недоумяващ Донър. — Знаел е, че параходът е обречен, знаел е, че всеки акт на самоубийство е безсмислен жест, защо не се е опитал да се спаси?
— Вината е силен мотив за самоубийство — каза Пит. — Брюстър е бил душевноболен. Дотолкова поне знаем. Когато е разбрал, че планът му да открадне бизания е причинил ненужната смърт на мнозина, осем от които са били негови близки приятели, той е обвинил себе си. Много мъже, а също и жени, са отнемали живота си и за по-дребни…
— Чакай малко! — прекъсна го Коплин. Той беше коленичил до отворения сандък с оборудването за минералогичен анализ. — Отчитам радиоактивност от пръстта над ковчега.
Копачите излязоха от дупката. Останалите се скупчиха около Коплин и занадничаха любопитно, докато той изпълняваше процедурите си. Сандекър извади цигара от малкия си джоб и я пъхна между устните си, без да я пали. Въздухът беше студен, но под сакото ризата на Донър беше цялата мокра. Никой не проговаряше. Дъхът им излизаше на малки облачета пара, които бързо се стопяваха в слабата, сива светлина.
Коплин оглеждаше каменистата почва. Тя се различаваше по състав от влажната, кафява пръст около зейналия гроб. Най-накрая той се изправи несигурно. В ръката си държеше няколко малки парчета.
— Бизаний!
— Тук… тук ли е? — запита шепнешком Донър. — Наистина ли е тук?
— Изключително високо качество — обяви Коплин. Лицето му грейна от широка усмивка. — Напълно достатъчно, за да се завърши Сицилианският проект.
— Слава богу! — въздъхна Донър. Той се запрепъва към една издигната над земята гробница и най-непринудено се отпусна върху нея, без да обръща внимание на изумените погледи на местните фермери.
Коплин погледна обратно към гроба.
— Лудостта наистина ражда гении — промърмори той. — Брюстър е напълнил гроба с рудата. Всеки друг, освен минералог, просто би разкопал гроба и след като не намери в него кости, ще си тръгне, без да го пипне повече.