Сийграм издърпа стол до леглото и се усмихна.
— Не разполагаме с много време, Сид, затова, ако си в състояние, да минем направо на въпроса.
Коплин кимна към маркучите, свързани с ръката му.
— Тия опиати замъгляват съзнанието ми, но ще говоря, доколкото ми позволяват силите.
Донър кимна.
— Дойдохме да чуем отговора, струващ милиарди долари.
— Намерих следи от бизаний, ако за това питате.
— Наистина ли си намерил?! Сигурен ли си?
— Пробите ми на терена бяха без капка насилване на въображението — точни като лабораторни изследвания, но аз съм деветдесет процента сигурен, че това е бизаний.
— Слава богу! — въздъхна Сийграм. — Успя ли да направиш количествен анализ?
— Да.
— Колко… колко килограма бизаний според теб могат да се изкопаят от планината Бедная.
— С повече късмет може би една чаена лъжичка.
В първия момент Сийграм не схвана добре думите му, но после ги проумя. Донър седеше със застинало, безизразно лице, здраво вкопчил ръце в облегалките на стола.
— Една чаена лъжичка — унило прошепна Сийграм. — Сигурен ли си?
— Непрекъснато ме питаш дали съм сигурен. — Бялото лице на Коплин почервеня от негодувание. — Ако не ми вярваш, прати някой друг там, на майната си.
— Успокой се. — Донър сложи ръка на рамото на Коплин. — Нова земя беше единствената ни надежда. Ти пострада много повече, отколкото имахме правото да очакваме. Ние сме ти благодарни, Сид, сърдечно благодарни.
— Все още не са изгубени всички надежди — прошепна Коплин и притвори клепачи.
Сийграм не го чу добре и се наведе към него.
— Какво каза, Сид?
— Още не сте изгубили всичко. Там е имало бизаний.
Донър се премести по-наблизо.
— Какво искаш да кажеш с това, че е имало.
— Вече няма… изкопали са го…
— Натъкнах се на остатъци на склона на планината. — Коплин се поколеба за миг. — Когато почнах да копая…
— Да не искаш да кажеш, че някой друг вече е изкопал бизаний от планината Бедная? — с недоумение попита Сийграм.
— Да.
— Мили боже! — изстена Донър. — И руснаците са по същата следа.
— Не… не…
Сийграм доближи ухо до устните на Коплин.
— Не са руснаците…
Сийграм и Донър си размениха смутени погледи.
Коплин немощно хвана ръката на Сийграм.
— Колорадците…
После той затвори очи и изпадна в безсъзнание.
Двамата мъже тръгнаха през паркинга под воя на далечна сирена.
— Според теб какво искаше да каже Коплин? — попита Донър.
— Не стана ясно — отвърна разсеян Сийграм. — Изобщо не стана ясно.
8.
— Какво толкова е станало, та ме будиш в почивния ми ден? — изропта Превлов.
Без да дочака отговор, той отвори вратата и въведе Марганин в апартамента. Превлов носеше копринено японско кимоно. Лицето му беше бледо и изморено.
Докато следваше Превлов през хола за към кухнята, Марганин с професионално око обходи мебелировката, без да пропусне нито една подробност. За човек, който живееше в малка казармена стая метър и осемдесет на два и петдесет, обзавеждането, просторът на апартамента му изглеждаха като летния дворец на Петър Велики. Какво ли нямаше в него: кристални полилеи, тапети от тавана до пода, френски мебели. Погледът му не пропусна да види и две чаши до преполовена бутилка „Шартрьоз“ върху полицата над камината, както и чифт женски обувки на пода под дивана. По всичко личеше, че бяха скъпи, западно производство. Той прибра с длан падналия кичур коса и се улови, че се заглежда в затворената врата на спалнята. Дамата положително беше изключително красива. Капитан Превлов имаше високи стандарти.
Превлов отвори хладилника и извади кана с доматен сок.
— Ще пийнете ли чаша?
Марганин поклати глава.
— Смесиш ли го с подходящи съставки — измънка Превлов, — както правят американците, получаваш превъзходен лек против махмурлук. — Той отпи от сока и направи гримаса. — И така, какво има?
— КГБ получил съобщение от един от неговите агенти във Вашингтон снощи. Те не могли да схванат смисъла и се надяват, че ние можем да хвърлим някаква светлина по въпроса.