Забърза обратно към пътната врата и отиде на спирката да чака тролейбуса, който дойде само след три минути. Плати на шофьора, настани се на една седалка и се загледа през прозореца. След малко по лицето му заигра усмивка. Това беше най-оползотворената му сутрин.
Сицилианският проект мина на по-заден план.
Втора част
Колорадците
9.
Август 1987
Мел Донър извърши обичайната проверка за подслушвателно устройство в стаята и включи магнетофона.
— Това е проба за силата на гласа. — Говореше без никаква интонация. — Едно, две, три — продължи той, докато настройваше тона и височината на звука, после кимна на Сийграм.
— Готови сме, Сид — вежливо заговори Сийграм. — Кажи ми, като се умориш и ще продължим утре.
Болничното легло беше повдигнато така, че Сид Коплин седеше почти изправен. Състоянието на минералога се бе подобрило значително от последната им среща. Лицето беше възвърнало цвета си, а очите му изглеждаха съвсем бистри. Единствено бинтът, омотан около плешивата му глава, издаваше, че е ранен.
— Мога да говоря до среднощ — каза той. — Готов съм на всичко, само и само да облекча скуката. Мразя болниците. Всички сестри имат ледени ръце, цветовете на проклетия телевизор непрекъснато се променят.
Сийграм се усмихна и постави микрофона в скута на Коплин.
— Хайде да започнем с отпътуването ти от Норвегия.
— Мина безпрепятствено — подхвана Коплин. — Както бе уговорено, цели двеста морски мили до Нова земя платноходът ми бе теглен от норвежкия риболовен кораб „Годхавън“. После капитанът нагости обилно с печено еленово месо, гарнирано със сос от козе сирене обречения на неизвестността човек, и му даде за из път щедро количество скандинавска ракия, накрая откачи буксира и пусна моя милост да продължи по живо, по здраво по Баренцово море.
— Имаше ли проблеми с времето?
— Никакви. Вашите метеорологични прогнози излязоха абсолютно верни. Беше по-студено от левия тестикул на полярна мечка, но иначе през цялото пътуване имах попътен вятър. — Коплин млъкна и се почеса по носа. — Прелестен беше този малък ветроход, с който ме снабдиха вашите норвежки приятели. Спасиха ли го?
Сийграм поклати глава.
— Не съм проверил, но знам, че трябваше да бъде унищожен. В никакъв случай не биваше да бъде качен на борда на изследователския кораб на НЮМА, а и не можеше да бъде оставен да се носи по течението, та да се изпречи на пътя на някой съветски кораб, нали разбираш.
Коплин тъжно кимна.
— Много жалко. Доста се бях привързал към него.
— Продължавай нататък, ако обичаш.
— Пристигнах на северния остров на Нова земя на другия ден късно следобед. Бях на щурвала повече от четирийсет часа, като ту придремвах, ту се сепвах, но по едно време почувствах, че вече не мога да си държа очите отворени. Слава богу, че имах ракийка. Само след няколко глътки стомахът ми пламваше като буен горски пожар и аз мигом се ококорвах.
— Срещна ли някакви други кораби?
— Не, хоризонтът беше съвсем чист — отвърна Коплин и продължи: — Отначало брегът ми се стори една безкрайна верига от стръмни скали. Реших, че няма смисъл да се опитвам да акостирам — беше почнало да се стъмва. Затова се насочих обратно в открито море, застанах на дрейф и си откраднах няколко часа сън. На заранта поех покрай скалите и най-сетне зърнах малко закътано заливче, пуснах спомагателния дизелов двигател и навлязох в залива.
— Къде нощува, на платнохода ли?
— Да, цели дванайсет нощи. На ден правех по два, понякога и по три проучвателни маршрута на ски, а привечер се връщах в уютната каюта, приготвях си топла храна и го удрях на сън.
— И през това време не срещна никого, така ли?
— Внимавах да не ме забележат от площадката за управляеми ракети „Келва“ и от караулката край Кама. До последния ден на мисията си не видях и следа от руснаци.
— Кой те откри?
— Един руски часовой. Изглежда, кучето му беше попаднало на моя диря и надушило миризмата ми. И нищо чудно! Не бях се къпал почти три седмици.
Сийграм се усмихна. Донър се отнасяше към разпитването по-хладнокръвно и по-нетърпеливо.