— Да се върнем към проучвателните ти маршрути. Какво откри?
— Не можех да обходя целия остров на ски, затова съсредоточих вниманието си върху предполагаемите райони, отбелязани точно на разпечатките от сателитния компютър. — Той се загледа в тавана. — Северният остров, откъснатите крайни части от Уралските и Югорските планински вериги, няколко хълмисти равнини, плата и високи хълмове — райони, повечето от които са покрити с вечен сняг. Силните ветрове там почти не стихват. Минусовите температури там бяха убийствени. Освен скален мъх друга растителност не открих. Ако е имало някакви топлокръвни животни, те са били уединени някъде.
— Говори повече за проучванията си — прекъсна го Донър — и спести пътеписите си за друг път.
— Просто излагам съществените неща. — Коплин хвърли неодобрителен поглед към Донър. Гласът му стана леден. — Възможно ли е да продължа, без да бъда прекъсван?
— Разбира се — каза Сийграм и премести стола си между леглото и Донър. — Това е твоя игра, Сид. Ние ще играем по твоите правила.
— Благодаря. — Коплин се намести по-удобно. — От географска гледна точка островът е доста интересен. Описанието на разломите и възседите на скалите, които някога са представлявали седименти, образувани под някогашно море, може да изпълни няколко тома. Докато от минераложка гледна точка, магмената парагенеза е бедна.
— Би ли го казал с прости думи?
Коплин се ухили.
— Произходът и находището на даден минерал се нарича парагенеза. Магмата, от друга страна, е източникът на цялата материя. Това е течна скална маса, нагрята при високо налягане, която се е втвърдила и е образувала вулканична скала, позната може би повече като базалт или гранит.
— Смайващо! — бездушно се обади Донър. — С една дума, искаш да кажеш, че на Нова земя няма никакви минерали.
— Ти си изненадващо схватлив, уважаеми Донър — отвърна му Коплин.
— Добре, а как откри следи от бизаний? — попита Сийграм.
— Това стана на тринайсетия ден, когато проучвах склона на Бедная и се натъкнах на рудна шлака.
— Рудна шлака ли?
— Беше заобиколена от купчини скали, извадени при разкопки на минна шахта. Тъкмо сред тази шлака се оказа, че има остатъци от бизаниева руда.
Лицата на двамата му събеседници се опънаха.
— Входът на шахтата беше умело прикрит — продължи Коплин. — Отне ми почти цял следобед, докато установя на кой склон се намира.
— Един момент, Сид. — Сийграм сложи ръка върху ръката на Коплин. — Според теб входът на рудника е бил съзнателно замаскиран, така ли?
— Стар испански трик. Входът беше запълнен до нивото на естествения наклон на хълма.
— Шлаката не трябва ли да е на една линия с входа? — попита Донър.
— При нормални обстоятелства, да. Но в случая те са оставили празно място над сто метра встрани, отделено от плавен свод, който повтаря формата на планинския склон по посока запад.
— Но нали си открил входа? — настояваше Донър.
— Релсите и връзките за вагонетките бяха махнати, а коловозът покрит, но аз успях да проследя очертанието му, като се отдалечих на близо километър и половина и огледах планинския склон с бинокъл. От разстояние се вижда ясно всичко онова, което на място убягва от погледа. Това ме улесни да определя местонахождението на рудника.
— Кой ще си прави труда да замаскира изоставена мина в Арктика? — Сийграм зададе въпроса, без да има предвид някого. — Не виждам в това нито някакъв метод, нито логика.
— Ти си наполовина прав, Джийн. Логиката, опасявам се, остава загадка, но методът е бил спазен брилянтно от професионалисти — колорадци. — Последната дума бе произнесена бавно, почти с благоговение. — Именно те са мъжете, които са изкопали мината в планината Бедная. Мъже, които са знаели как да разчистват скали, да взривяват, да промиват, да сондират — корнуолци, ирландци, германци и шведи. Не руснаци, а мъже, емигрирали в Съединените щати и станали легендарни пробивачи в колорадските скали. Кой знае как са се озовали на снежните склонове на планината Бедная, но тези мъже са били там, изкопали са бизания, а после са изчезнали в арктическия мрак.
По лицето на Сийграм се изписа израз на пълно недоумение. Той се обърна към Донър и видя същото изражение и по неговото лице.
— Звучи налудничаво, абсолютно налудничаво.
— Налудничаво ли? — повтори Коплин. — Може би, но не по-малко вярно.