— Ти като че ли си доста сигурен — измърмори Донър.
— Напълно. Загубих вещественото доказателство, докато ме преследваше патрулиращият войник. Имате единствено думата ми за това, но защо се усъмнявате в нея? Като учен аз само докладвам фактите, нямам никакви потайни мотиви да говоря лъжи. Така че, на ваше място, господа, просто бих приел тази дума за искрена.
— Както вече казах, играта е твоя — едва се усмихна Сийграм.
— Спомена нещо за веществено доказателство. — Донър беше спокоен и съвършено делови.
— След като проникнах в минната шахта — между другото халтавата скала се разтроши в ръцете ми, та трябваше да прокопая близо еднометров тунел — първото нещо, в което ударих главата си в тъмнината, беше въже на вагонетка. След четвъртото ми драсване на кибритена клечка пламъкът освети две стари газени лампи. И в двете беше останала газ и след три опита успях да ги запаля. — Избледнелите сини очи на Коплин като че ли се вторачиха в нещо отвъд стената на болничната стая. — Гледката, която оживя на светлината от лампите, беше потресаваща: рудничарски инструменти, подредени прилежно на местата им, празни вагонетки върху ръждясали релси, къртачни съоръжения, готови да атакуват скалата — все едно че мината чакаше следващата смяна да отдели рудата и да разтовари шлаката на бунището.
— Остана ли с впечатлението, че мината е била изоставена набързо?
— Съвсем не. Всичко си беше на място. Наровете в едно странично помещение бяха оправени, кухнята беше почистена, всички домакински съдове си стояха на лавиците. Дори мулетата, използвани да теглят вагонетките, са били отведени в работното помещение и предвидливо застреляни — в средата на черепа на всяко имаше по една малка кръгла дупка. Не, напротив, напускането на мината е било добре обмислено.
— Още не си ни казал по какво съдиш, че това са били колорадци — равнодушно продължи да разпитва Донър.
— Тъкмо стигнах и до това. — Коплин оправи възглавницата си и внимателно се обърна на една страна. — Разпознавателните белези бяха налице, естествено. По-тежките съоръжения все още носеха търговската марка на производителя. Вагонетките са били изработени в чугунолеярната „Гътри и синове“ в Пуебло, Колорадо, пробивните съоръжения бяха от ковашка и металообработваща фирма „Тор“, Денвър, а върху по-малките сечива личаха издълбани имената на различни ковачи, които са ги майсторили. Повечето от тях бяха от Сентръл Сити и Айдахо Спрингс — двата рудодобивни града в Колорадо.
Сийграм се облегна назад в стола си.
— Може руснаците да са купили съоръженията в Колорадо и да са ги закарали на острова.
— Не е изключено — отвърна Коплин. — Само че има още няколко подробности, които пак водят към Колорадо.
— Какви например?
— Едната е трупът върху нара.
— Труп ли? — Сийграм присви очи.
— Да, труп с рижа коса и рижа брада — нехайно поясни Коплин. — Добре запазен поради минусовата температура. Най-любопитното беше краткото посвещение, издълбано в дървото над подпорите на нара. То гласеше на английски, пропуснах да кажа — „Тук почива Джейк Хобарт, роден през 1874 година. Страхотно добър човек, който загина в снежна буря на 10 февруари 1912 година“.
Сийграм стана и закрачи край леглото.
— Име. Това поне е първа крачка. — Той се спря и погледна Коплин. — Бяха ли оставени някакви лични вещи?
— Не, липсваше всякакво облекло. Странното беше, че етикетите на всички хранителни консерви бяха френски. А по земята се търкаляха около петдесет опаковки от тютюн. Последният детайл от мозайката обаче, детайлът, който безпогрешно разкриваше връзката с колорадците, беше пожълтял вестник „Роки Маунтин Нюз“ с дата 17 ноември 1911 година. Тъкмо тази част от веществените доказателства загубих.
Сийграм извади пакет цигари и изтръска една от него. Донър му поднесе огън от запалка и Сийграм му благодари с кимване.
— Значи има вероятност руснаците да не притежават бизаний — каза той.
— Трябва да добавя още нещо — спокойно продължи Коплин. — Горната дясна част на страница трета на вестника беше внимателно изрязана. Това може и нищо да не означава, но все пак една проверка в архива на редакцията би довела до някаква следа.
— Може би. — Сийграм замислен гледаше Коплин. — Благодарение на теб вече имаме план на действие.
Донър потвърди с глава.
— Ще резервирам място за следващия полет до Денвър. Ако имаме късмет, може и да се върна с няколко отговора.