— Ако нямате нищо против да почакате петнайсетина минути, ще ида да потърся филмовата лента от тази дата и ще ви извадя копие на необходимата ви страница.
— Благодаря. Между другото, да имате случайно търговски справочник на Колорадо?
— Разбира се. — Тя се наведе под бюрото и постави книжката върху захабения гетинаксов плот.
Момичето изчезна, за да изпълни поръчката му, а Донър седна и започна да прелиства справочника. Не намери чугунолеярна „Гътри и синове“ в Пуебло. Отвори на буква „Т“. И там не откри ковашка и металообработваща фирма „Тор“ в Денвър. Наистина, заключи той в себе си, малка беше вероятността тези две фирми да продължават да съществуват след близо осем десетилетия.
Петнайсетте минути минаха, а момичето все още го нямаше и за да не бездейства, Донър нехайно продължи да прелиства справочника. С изключение на „Кодак“, „Мартин Мариета“ и „Гейтс Ръбър“ малко бяха другите фирми, за които бе чувал. Изведнъж застина на място. На буквата „Д“ погледът му попадна на „Дженсън и Тор“, метални изделия, Денвър. Той откъсна страницата, пъхна я в джоба си и подхвърли справочника на плота на бюрото.
— Готово, господине — появи се момичето. — Дължите ми петдесет цента.
Донър плати и жадно хвърли поглед на заглавието в горния десен ъгъл на фотокопието на стария вестник. Материалът се отнасяше за нещастие в рудник.
— Ще ви свърши ли работа, господине? — попита момичето.
— Би трябвало — отвърна той, излизайки.
Заводът за метални изделия „Дженсън и Тор“ се намираше между железопътното депо Бърлингтън-Север и реката Саут Плат. Представляваше огромна масивна постройка, която би загрозила всяка гледка, с изключение на тази, която я заобикаляше. Високи кранове в хангара местеха ръждясали тръби от една купчина на друга, трошачката удряше с такъв непоносим грохот, че проглушаваше ушите. Отстрани се издигаше административната сграда с шумоизолиращи бетонни стени и високи сводести прозорци.
Широкоплещест администратор с приятно лице го поведе по коридор с мъхнат килим към просторен кабинет, облицован с ламперия. Карл Дженсън младши стана от писалището си и се ръкува с Донър. Беше млад човек, не повече от двайсет и осем годишен, с дълга коса, малки мустачки, облечен в костюм от шотландско каре. Изглеждаше досущ като възпитаник на престижен университет. Донър не можеше да си го представи като някакъв друг.
— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен, господин Дженсън.
Младият човек се усмихна предпазливо.
— Реших, че е нещо важно. Високопоставена личност от средите на Вашингтон… Как бих могъл да откажа?
— Както ви споменах по телефона, интересуват ме някои архивни документи.
Усмивката на Дженсън се прибра.
— Надявам се, не сте от Отдела за държавните приходи.
Донър поклати глава.
— Съвсем не. Интересът на правителството е чисто исторически. Ако все още ги съхранявате, бих желал да проверя отчетите за продажбите ви за месеците от юли до ноември 1911 година.
— Будалкате ли ме? — засмя се Дженсън.
— Повярвайте ми, говоря най-сериозно.
Дженсън го гледаше равнодушно.
— Сигурен ли сте, че тъкмо тази фирма търсите?
— Да — рязко отвърна Донър, — ако тя е потомък на ковашката и металообработващата фирма „Тор“.
— Тя беше на прадядо ми — призна Дженсън. — Баща ми изплатил остатъка от заема и сменил името й през 1942 година.
— Пазите ли старата документация?
Дженсън сви рамене.
— Не, отдавна я изхвърлихме. Ако трябваше да пазим всяка квитанция за продажба от основаването на фирмата през 1897 година от прадядо ми, щеше да ни е необходим склад с размерите на стадиона „Бронко“.
Донър извади носна кърпа и попи ситните капчици пот по лицето си, после се отпусна на стола.
— Можете обаче да благодарите на Карл Дженсън старши — продължи Дженсън — за неговата предвидливост. Имаме цялата стара документация, записана на микрофилм.
— На микрофилм?
— Единственият начин да процедираме бързо. След всяка пета година ние филмираме всичко. Олицетворение на експедитивността — това сме ние.
Донър не можеше да повярва на късмета си.
— В такъв случай ще можете да ми представите документите за продажбите през последните месеци на 1911 година, така ли?
Дженсън не отговори, само се наведе над бюрото си и заговори по интеркома, после се облегна назад в стола си.