— Ще го имам предвид следващия път.
— Е, сър. — Янг се втренчи в събеседника си. — Говорете.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
Веждите на Янг щръкнаха над очилата му.
— О, господи! Вече наистина раздразнихте любопитството ми. Нали не сте от ФБР? По телефона ми казахте само, че сте от Федералното правителство.
— Не съм нито от ФБР, нито от Отдела за държавните приходи. Работя в Министерството на социалните грижи. Задължението ми е да установявам достоверността на молбите за пенсия.
— Тогава с какво мога аз да ви помогна?
— В момента конкретната ми задача е да разследвам станалата преди седемдесет и шест години злополука в рудник, която е отнела живота на деветима мъже. Наследницата на една от жертвите е подала молба за пенсия. И аз съм тук, за да проверя валидността на молбата. Вашето име, господин Янг, ми бе препоръчано горещо от Държавния исторически архив като жива енциклопедия по минната история на западните щати.
— Малко преувеличено — отбеляза Янг, — но все пак съм поласкан да го чуя.
Поръчаните питиета дойдоха и двамата мъже потънаха в мълчание, докато отпиваха от чашите си. Междувременно Донър започна да разглежда снимките на колорадските крале на среброто през миналия век, окачени по стените. Очите на всеки един от тях излъчваха един и същ вторачен поглед, сякаш искаха да стопят фотообективите с подплатената си с богатство арогантност.
— Обяснете ми, господин Донър, как тъй човек подава молба за пенсия поради злополука, станала преди седемдесет и шест години?
— Изглежда, вдовицата не е получила всичко, което й се е полагало — отвърна Донър, пързаляйки се върху пропукващ се лед. — Дъщеря й настоява да й бъде изплатено дължимото за изминалите години.
— Ясно — рече Янг. Той зарея поглед през масата, после нехайно взе да почуква с лъжицата ръба на чинията. — Кой по-точно от мъжете, загинали при злополуката в Литъл Ейнджъл, ви интересува?
— Моите поздравления — възкликна Донър и за да избегне отсрещния поглед, разгъна смутен салфетката си. — Много сте схватлив.
— Не е толкова сложно. Злополука в мина преди седемдесет и шест години. Загинали девет души. Може да става дума единствено за нещастието в Литъл Ейнджъл.
— Името на мъжа е Брюстър.
Янг задържа още миг поглед в Донър, след това престана да удря в чинията и пусна лъжицата върху масата.
— Джошуа Хейс Брюстър — тихо заговори той. — Син на Уилям Бък Брюстър и Хети Мастърс, роден в Сидни, Небраска, на 4… или на 5 април 1878 година.
Донър отвори широко очи.
— Как е възможно да знаете всичко това?
— О, знам още повече — усмихна се Янг. — Минните инженери, или както ги наричаха тогава „Бригадата на ботушите с връзки“, беше едно доста затворено общество. Това беше една от малкото професии, в която синовете вървяха по пътя на бащите си, а също така и се женеха за сестрите или дъщерите на минни инженери.
— Да не би да ми кажете сега, че сте роднина на Джошуа Хейс Брюстър?
— Той ми беше чичо — захили се Янг.
Ледът се пропука и Донър цопна във водата.
— Май имате нужда от още едно питие, господин Донър. — Янг направи знак на сервитьорката да повтори поръчката. — Не е нужно да ви казвам, че той няма никаква дъщеря, която да настоява за пенсия, защото братът на майка ми почина като бездетен ерген.
— На лъжата краката са къси — рече Донър с тънка усмивка. — Съжалявам, задето ви притесних, като по най-глупав начин сам се притиснах в ъгъла.
— Бихте ли се изразили по-ясно?
— Предпочитам да не го правя.
— Значи наистина сте от правителството? — попита Янг.
Донър извади картата си за самоличност и му я показа.
— В такъв случай ще ми кажете ли защо разследвате моя отдавна починал чичо?
— Предпочитам да не ви отговоря — повтори Донър и добави: — Поне засега.
— Какво искате да знаете?
— Всичко, каквото можете да ми кажете за Джошуа Хейс Брюстър и за злополуката в Литъл Ейнджъл.
Питиетата дойдоха заедно със салатите. Донър призна, че подправената с рокфор салата беше превъзходна. Те започнаха да се хранят мълчаливо. Когато приключи с яденето, Янг избърса тънките си бели мустачки, пое дълбоко въздух и се облегна назад на преградата на сепарето.
— Чичо ми беше типичен представител на мъжете, които разработваха мини в началото на хиляда и деветстотната година — белокож, пламенен човек от средната класа, който, като се изключеше дребния му ръст — малко над метър и петдесет, спокойно можеше да мине за онзи тип минни инженери, ярко описвани от романистите в ония дни като благовъзпитани, със здрави мишци, дръзки, готови да рискуват и се отличаваха с лъскавите ботуши, дългите бричове и широкополите си шапки.