— Това беше Джейк, така ли?
— Да — отвърна тя замечтано, — това беше Джейк.
— Как изглеждаше той?
— Беше огромен мъж, над метър и осемдесет, като бъчва в гръдния кош. Като юноша работил в мините в Уелс. Джейк можеше да бъде разпознат от километър сред тълпата. Беше единственият с ярко рижава коса и брада, който винаги се смееше.
— С рижава коса и брада?
— Да, и много се гордееше, че се отличава от другите.
— Всеки обича засмените хора.
Лицето й грейна в широка усмивка.
— Уверявам ви, това съвсем не беше любов от пръв поглед от моя страна. Той ми приличаше на голям, тромав мечок. Трудно можеше да мине за онзи тип мъж, който да завърти главата на едно младо момиче.
— Но вие се омъжихте за него.
Тя кимна.
— Той не престана да ме ухажва, докато траеше бурята и когато на четиринайсетия ден слънцето проби най-сетне облаците, аз приех предложението му. Мама и татко бяха стъписани, естествено, но Джейк успя да спечели и тях.
— Но бракът ви не е траял дълго, нали?
— Една година и повече не го видях.
— От деня, в който той и другите мъже са загинали в Литъл Ейнджъл. — Това бе изречено повече като факт, отколкото като въпрос.
— Да — замислено отвърна старицата. Тя отбягна погледа му и кимна сепната към кухнята. — Боже мой, време е да приготвя нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, господин Сийграм.
Ала деловият израз по лицето на Сийграм изчезна и очите му светнаха от внезапно въодушевление.
— Но сте имали вести от него след злополуката в Литъл Ейнджъл, нали, госпожо Остин?
Тя като че ли се сгуши назад в креслото. По лицето й се изписа мрачно предчувствие.
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Напротив, разбирате — тихо настоя той.
— Не… не, нещо бъркате.
— Защо се страхувате?
Ръцете й започнаха да треперят.
— Казах ви всичко.
— Има още, още много, госпожо Остин. — Той се пресегна и хвана ръцете й. — Защо се страхувате?
— Заклеха ме да не казвам нищо повече — прошепна старата жена.
— Бихте ли се изразили по-ясно?
— Вие — подхвана тя колебливо — сте в правителството, господин Сийграм, знаете какво значи да пазите тайна.
— Кой ви закле? Джейк ли? Той ли ви помоли да мълчите?
Тя поклати глава.
— Тогава кой?
— Моля ви, повярвайте ми, не мога да ви кажа… не мога да ви кажа нищо повече.
Сийграм стана от мястото си и я погледна. Тя като че ли изведнъж се бе състарила още повече, бръчките й се бяха врязали по-дълбоко в съсухрената й кожа. Седеше, сякаш се бе затворила в черупка. Само лека форма на шоково лечение можеше да я извади от нея.
— Мога ли да ползвам телефона, госпожо Остин?
— Да, разбира се. Най-близкият апарат е в кухнята.
Минаха седем минути, преди познатият глас да прозвучи в слушалката. Сийграм набързо обясни положението и изрази мнението си. После се обърна отново към гостната.
— Госпожо Остин, може ли да дойдете за момент?
Тя плахо се приближи до него.
Сийграм й подаде слушалката.
— Един човек иска да говори с вас.
Старата жена предпазливо пое слушалката от ръката му.
— Здравейте — едва чуто рече тя. — Тук е Аделин Остин.
За миг израз на смущение изпълни очите й, после бавно се преобрази в искрено изумление и така застина. Жената започна да кима, без да проронва дума, сякаш гласът от другата страна на линията стоеше до нея.
Най-после в края на разговора монолог, тя успя да изрече няколко думи:
— Да, сър… добре. Довиждане. — След това бавно постави слушалката обратно на мястото й и като замаяна от пълно недоумение попита: — Ама това… това наистина ли беше президентът на Съединените щати?
— Да, наистина. Можете сама да се уверите. Подайте междуградски разговор и поискайте да ви свържат с Белия дом. Когато ви се обадят, потърсете Грек Колинс, той е главният съветник на президента и именно той ме свърза с него.
— Представете си само, президентът ме помоли да му помогна! — изумена заклати глава старицата. — Не мога да повярвам, че е истина.